Противоотрова

Винаги идва ден, в който всичко, ама всичко започва да ти се струва фалшиво, прекомерно, досадно и преекспонирано. Предполагам, става дума за пренасищане – с информация, картинки, диалози, разпри, мъдрости и скудоумия. Няма значение за какво … Всъщност има, защото през това драматично лято доминираха две теми – пандемията и оставката на правителството и главния прокурор. И държа да отбележа, че не говоря само за социалната мрежа, а за целия ни обществен живот във всичките му, все по-обедняващи, варианти.

И … Реших да избягам. За 3 дни. Вдън гори тилилейски. Е, не чак съвсем вдън – имах си и съседи (комуникацията с тях не беше задължителна), но пак си беше опит за бягство. Експеримент! Подобно нещо, уважаеми читатели, предполагам, се случва в една определена възраст, когато не си още  толкова стар, че само да побутваш леко дните към онзи момент, но не си и достатъчно млад, за да се впуснеш в приключения или, да речем, да си покажеш снимките от морето по бански. Който има какво да покаже, показва! Ние пък гледаме да сме по-облеченки и много-много да не се снимаме. Какво правих там, няма да ви разказвам, прекрасни дни бяха, нооо … свършиха. И хайде обратно в цивилизацията.

Три дни! Само три дни, а сякаш светът беше луднал.

В политически план, разбира се, най-важната новина бе, че нашият премиер направил изявление, без да импровизира, прочел наживо текст. Само този факт може да бъде обект на обстоен коментар, но аз ще се спра само на няколко момента. Първо: Безспорно е, че премиерът ни може да чете! И това го подчертавам дебело заради грозните нападки, че бил неграмотен човекът или че бил прочел само „Винету“. Срамота е да се говори така, скъпи приятели, въздържайте се малко. И какво като е прочел само една книга?! Аз като съм прочела три вагона, каква ми е файдата?! Питам аз и отговор не искам. Той е премиер, а аз коя съм?! Второ: Всички май са се втурнали да променят Конституцията. Хайде, сега честно да се преброим кои сме я чели, та да видим какво не й е наред. А и дали е по силите ни да разберем?! Така че като я подхванат, ще чакаме експертни мнения, ще четем, ще умуваме, ще преценяваме и т.н. Но проблемът e не толкова в това дали ще я променяме, а в това кой я пише новата, или поправките, или каквото там трябва. И тук за пореден път изгрява една

толкова комична фигура, че не знам дали да се смея, или да се чувствам унизена.

Смаяна и унизена от безспорния факт, че един толкова некомпетентен, смешен и без всякакво достойнство и самоуважение човек, може да бъде в основата на подобни действия – министЕр! Има си и прякор човекът, ама хайде да не ставам чак толкова злобна. И на мен в училище ми викаха „зубърката“. На всеки може да се случи. Тук не искам да споменавам напразно и името Божие редом с името на това комично лице, защото би било светотатство. Съвсем сериозна съм. И трето, най-важното може би. Всеки път, когато премиерът се покаже на екран, хората очакват да каже, че си тръгва. Вместо това той започва да ни баламосва, да бълва нови идеи, да планира реформи, да раздава пари, все едно са му бащиния, да се кара на тези, които все още не са оценили привилегията да имат такъв като него (въздържам се от определения) за премиер.

Та какво му е на човека – може да не знае английски, но пък как знае да лъже!

Недостижим! Ненадминат! Логиката обаче на подобно хаотично и безотговорно поведение довежда само до едно – осветляване. И на личността, и на делата й. Защото ако 10 години си лъгал хората най-безсрамно и да речем половината от тях (за съжаление) са ти вярвали, не бива да забравяме, че заедно с думите вървят и делата. А заедно с делата от днес, като на синджир са навързани и другите работи, които си сътворил – користно или не, за свое добро или за общото благо. Нищо не остава скрито. И без снимки от спалнята, и без съкровено „лични“ разговори. Те само свалят още повече нивото на политическия ни живот. Да не говорим за класа и стил. За това се иска нещо повече от зъби, нокти, лакти и късмет. Искат се също образование, интелект, възпитание, стремеж към самоусъвършенстване, та и родословие донякъде … Нямаме ги!

И въпреки колебанието ми, все пак накрая ще отговоря на тези, които доброжелателно или не (повечето), тези дни ме „заковаха“ с един въпрос, който ще обобщя така

“Ти, ма, като си толкова смела, защо не излезеш да протестираш?“

Без да навлизам в пространни обяснения, ще отговоря така: Протестирам! От  10 години пиша и протестирам. Не искам дори да споменавам какво ми е донасял понякога този мой самотен протест – какви думи, обръщения, клетви и закани. Не съм им давала публичност и не търся дивиденти. Няма никой зад гърба ми – нито армия от юристи, нито редакция на авторитетно издание, нито влиятелни приятели. Зад мен е само семейството ми! Плащам си блога сама, не събирам пари от читатели и почитатели, не публикувам реклами. И може наистина сам войнът да е войн, но това не се отнася за мен. Какъв войн съм аз?! Дори е смешно да се каже. Така че! Не ме чакайте по площадите да развявам знамена. Нека всеки протестира колкото и както може. Аз го правя така. Може би просто остарях. Някога Времето беше наше! Сега е времето на младите.

Нека Господ е с тях! И нека те изберат пътя на България!

А за нас – горчивите поуки от миналото. И съвети … ако ги поискат.

И накрая, като извод от този не особено оригинален, но интересен експеримент, да кажа, че установих нещо твърде любопитно (макар и не изключително). В тези три дни информацията и новините дотолкова не ми липсваха, че дори за миг не се изкуших да разбера какво се случва. И то за човек, който в 7, жив или мъртъв, е залепен за телевизора. Да речеш, че контролирам световните процеси. Обаче като се върнах и отворих страниците, направо се изумих как съм могла дори да си помисля, че мога да живея без това. Защото информацията е наркотик (не съм го измислила аз) – колкото повече получаваш, толкова повече искаш.  Добре, че поне не съм пристрастена към лудото сърфиране в интернет. И затова са виновни пак книгите (противоотровата) – тези от четвъртия вагон, към които се връщам сега и които за мен често струват повече и от живия живот! Предпочитам ги. Препрочитам ги.

Но ще си призная – не съм чела „Винету“.