За една легенда трябва страшно много време – столетия, дори хилядолетие, но ние не разполагаме с толкова. Това, което ни е отредено, стига, за да измислим една история и да я разкажем, но няма да ни стигне, за да видим дали ще се превърне в легенда. Затова можем поне да се опитаме да излъжем времето.
Моите „Градски легенди“ са за обикновените хора на един обикновен град. Това, което ги отличава от всички останали е, че са част от моя живот – приятели, съседи, случайно срещнати, богати, бедни, земни и неземни създания, живи и мъртви.
А кога една история или един човешки живот наистина се превръщат в легенда!?
Това поне ще оставим на времето.
Беше една от онези утрини в края на лятото, когато се долавя първият полъх на есента – в хладната свежест на въздуха, в първите пожълтели листа, в онзи малко зиморничав жест, с който минувачите присвиват рамене от внезапния порив на вятъра и в онова леко тягостно усещане за края на един сезон, пълен с надежди за какво ли не.
Градинарят, както всяка сутрин, непохватно нарамил градинарските си инструменти, отиваше към централната пешеходна зона на града. Там беше неговото зелено царство – тревни площи, цветни алеи, млади дръвчета и храсти – там беше и целият му живот. Защото си нямаше друг. Нямаше семейство и роднини, тъй като беше израснал в дом за сираци, нямаше жена и деца, защото имаше леко забавено умствено развитие и не беше се женил, нямаше и приятели, защото, както казваха психиатрите, имаше проблеми с комуникацията.
Наричаше се Норман. Първоначалното смайване от идеята да му бъде дадено име, което да направи още по-натрапчиво присъствието му в този свят, постепенно бе отстъпило на навика и вече всички го наричаха просто Нормо. Той спокойно ги поправяше и казваше, че името му е Норман, но все едно,
зад гърба му го наричаха Нормо – лудият градинар.
Да се каже за този кротък мъж, че e луд, беше доста пресилено, защото човекът си бе спокоен и вежлив. Никога не се ядосваше, не обиждаше, не крещеше и не противоречеше на началниците си – прилежно си вършеше работата. И най-важното – не пречеше на никого.
Не помнеше майка си, защото бе едва двегодишен, когато тя, отчаяна и самотна, въпреки първоначалното си намерение да го отгледа, го даде за осиновяване. Но тъй като никой не пожела да го вземе, с годините, в дългите самотни нощи, когато нямаше кой да го завие или да му разкаже приказка, си изгради толкова много спомени за нея, че накрая започна да я сънува. Странно защо тя беше със синя коса, но когато порасна, Норман разбра, че сънува не майка си, а феята от приказката за Пинокио. Това беше и единствената книжка, която някой някога му бе подарявал. Донесе я една добра стара дама, която по Коледа зарадва самотните дечица и донесе в дома книжките, останали от децата й. Нормо я беше разглеждал стотици пъти и
винаги се спираше задълго на илюстрацията с прекрасната фея.
А когато се научи да чете, всяка вечер, преди да заспи, си четеше от нея. В началото вярваше, че някой ден феята ще дойде и при него, но с годините разбра, че феи няма, а вълшебствата са само в приказките. Вече дори не искаше да я сънува, защото винаги, преди да се стопи в съня му, тя казваше: ”Извинявай”, а това страшно го натъжаваше. С годините тази дума дотолкова проникна в съзнанието му, че той непрекъснато се извиняваше. Някои хора дори му се смееха, но той не им се сърдеше, защото смяташе, че да се смееш не е лошо нещо.
Всяка сутрин Норман прилежно почистваше своята градинка. Ранобудните граждани го виждаха да рови пръстта с малката си мотичка, да събира листа и клечки, да сади цветя и храсти, да полива, плеви или просто да съзерцава някое красиво цвете. Приклекнал или коленичил в тревата, той работеше с такова благоговение, сякаш сътворяваше тайнство. Понякога преминаващите го чуваха тихо да говори. Най-често се чуваше: Извинявай, счупих те, ей! или просто: Извинявай! Извинявай!
Денят се очертаваше да бъде прекрасен.
Нормо работеше с такова удоволствие, че не усети кога стана обяд. По пейките и кафенетата бяха насядали много хора, които се радваха на хубавото време. Градинарят подреди прилежно инструментите си и се отправи към най-близката пейка – да поседне, да се напече на слънчицето, да затвори очи за десетина минутки, а после и да изяде скромния си сандвич. Тъкмо седна на пейката и затвори очи и се чу леко пърхане на крила. Нормо реши, че сънува, затова не ги отвори. И можеше само да съжалява, защото точно в този момент до него леко се приземи неговият Ангел хранител. Но тъй като Нормо наистина беше задрямал, крилатият пратеник приседна на тревата и се загледа в преминаващите.
След десетина минути на пейката до градинаря тежко се настани пуфтящ мъж. Нормо се събуди, но не се обърна да го погледне, защото не обичаше да се вглежда в хората. Мъжът започна да шумоли с някакви хартии и скоро шумно задъвка сандвича си.
– Здрасти, приятел. Как я караш?
Градинарят не отговори, защото нямаше приятели, така че това обръщение едва ли се отнасяше за него. Мъжът обаче очевидно
не се нуждаеше от събеседник, а само от слушател, затова продължи:
– Хубаво време се отвори, ей, ама ще е за малко. Дават го, че скоро се разваля и край, отиде си лятото! И по-добре! Хич не ми понасят тези жеги. Като те гледам ти нямаш такива проблеми, ама аз с това наднормено тегло – голям зор видях.
– Лакомия – тихо рече Ангелът.
– Какво, какво каза? – спря за момент да говори човекът, но тъй като градинарят не даде знак, че е чул въпроса, продължи. – И само това да е. От сутрин до вечер трябва да изкарвам пари. Колкото повече печеля, толкова повече ми трябват. Синът учи в Щатите, жената не работи, ама и не е излязла бутиците – днес на фризьор, утре на козметик, с приятелки до Гърция, на море, на планина. И кой плаща? Аз! Ама да знаеш, че толкова пари с честен труд не се изкарват. Затова съм в далаверата. Човек един живот живее. Ако иска, нека си го изкара в чест и бедност. Аз не искам. И да не мислиш, че много пари се изкарват с много труд? Нищо подобно, приятел, като ме гледаш така дали се скъсвам от работа? – След тези думи човекът започна да се смее и странно да хихика, но Норман не се засмя.
– Алчност – обади се Ангелът.
– Каза ли нещо? – попита мъжът, но тъй като градинарят отново не показа, че е чул въпроса, продължи.
– И приятелка си имам! Да знаеш, братко, жените не ти гледат хубостта, а парите. Ако си беше само до хубост, то и моята нямаше да ме погледне. Я ме виж … То, жената май се сеща, ама не й пука. Нали давам парички.
– Прелюбодеец – все така тихо промълви Ангелът на Нормо.
– Ама ти какво все си мърмориш? Кажи ясно, та да те чуя.
Този път градинарят се обърна и го погледна. Човекът беше около 50-годишен, нисичък и доста пълен, облечен с лъскав костюм и пъстра вратовръзка. Скъпата кожена чанта, отворена и опряна на облегалката на пейката, беше натъпкана с документи и сандвичи.
– Ти на колко си години? – попита човекът. Нормо пак не отговори. – Като те гледам, наближаваш пенсия. Да знаеш, че това е най-лошото време. Ако не си се подсигурил, ще мизерстваш като куче. Майка ми беше учителка, пенсионира се и остана на една пенсия. После се разболя … – тука човекът помълча малко – и познай кой се погрижи за нея. Аз! Изпратих я в старчески дом. Нямам пари за скъпи санаториуми. То за какво по-напред. Ама и там й е добре – нали има какво да яде! Преди няколко месеца ходих да я видя, сърди се, не ми говори, самотна била. На мене да не ми е весело! Къде да я сложа – у дома ли? Тя, моята, само това чака – да се грижи за болната ми майка… Абе, добре си е там. Пък и не ми е скъпо.
– Скъперник – вече малко по-силно каза Ангелът,
но в този момент край пейката минаха група деца, които крещяха нещо, така че и тази дума остана нечута.
– Абе, човек, ти ял ли си днес? Една дума не ти разбирам. Хапни нещо, та да добиеш сила – и човекът постави един сандвич на коленете на Норман.
– И да ти кажа честно, пак не съм щастлив. Като се огледам и като видя какви коли карат някои, ще се пукна. Откъде-накъде, бе! Повече ли работят от мен? По-умни ли са? Айде де! Като видя някой такъв и ми идва да извадя бухалката. Тоя жена и любовница няма ли, деца в скъпи университети няма ли, ненаситни приятели дето му уреждат далаверата, няма ли? Казвам ти, бяс ме хваща!
– Завист! – ясно каза Ангелът.
А Норман дори не беше докоснал подарения сандвич.
– Ей, ти проговори бе, приятел! Ами, прав си. Мразя ги тези копелета, ама няма как – все някой ще има повече от мен. Ама, ти защо не ядеш?
– Не съм гладен – тихо каза Норман.
– Е, аз ще тръгвам – промърмори мъжът и взе чантата си – и не ме съди толкова. Сигурно и ти си имаш някой грях! – и си тръгна.
– Имам – каза Норман – стана и изхвърли сандвича в най-близкото кошче. После се запъти към градинката, в която работеше от сутринта, и продължи кротко да рови пръстта.
– Гордост – замислено произнесе Ангелът.
И тъй като Норман вече беше си тръгнал, а и нямаше друга работа тук, разтвори криле и отлетя и той към Царството небесно.
ПС. Текстът е част от книгата ми „Липсваща стая“ (Градски легенди)