Да зап
очнем с това, че не съм спортна натура. Като изключим сутрешната 10-минутна гимнастика, танците (рокендрол, разбира се) и това, че карам ролкови кънки, хич, ама хич не ми е в приоритетите това занимание. Нито съм на терена, нито – в публиката! Не е много хубава тази работа, ама… това е. Но в никакъв случай не съм срещу спорта! Напротив! Който иска да спортува, който иска да лежи на дивана или да прави други, още по-хубави работи.
Приемете това предисловие като обосновка/оправдание за всичко,
което ще напиша по-долу.
Като човек, чиято младост е преминала при соца, няма как да не припомня онова време, когато спортуването (за здраве) беше много популярно. В училище започвахме деня с утринна гимнастика, която всички мразехме. Часовете по физическо пък се състояха основно от тичане около училището, както и скачане, включително над онази отвратителна коза (така се наричаше уредът), която така и не успях да прескоча. Накрая, за да получа все пак приемлива оценка, отчаяно се промушвах под нея, с което
ужасно разгневявах учителя по физическо и той ми крещеше като луд.
Може би от това време ще е започнала „любовта” ми към спорта, но не е сигурно. Разбира се, имаше и деца, които правеха всичко с лекота. И докато те постигаха спортни върхове, аз залягах над учебниците. И четях книги. Но за това не те качваха на стълбичката и не ти даваха медал. Слагаха ни по една книжна лента „отличник” на 24-ти май, ама горе-долу на всички, та да не се сърдят родителите, особено членовете на Партията.
А те бяха много!
За да ме откъсне малко от книгите, татко започна да ме води по мачове. По онова време стадион „Любен Шкодров” се пукаше по шефовете, когато имаше футболен мач. Всички седяха по пейките и ожесточено люпеха семки. А като станеше напечено на игрището, скачаха и викаха като луди. А аз си умирах от скука, тъй като не виждах нищо. Пред мене винаги се падаше някой чичко с шапка или лелка с фризура.
(После като ходех на кино, пак такива ми се падаха).
В гимназията нещата станаха още по-зле, защото в часовете по физкултура трябваше да се явяваме с тесни шорти (все едно си бяхме по гащи, ама черни). Вече девойки, се срамувахме от момчетата и всеки гледаше да се скатае – да си намери извинителна бележка или «да се разболее» 5 минути преди часа. Никой не е съвършен, но това приключение си беше направо ад за по-пълничките ми съученички, които търпяха подигравки от страна на момчета и после плачеха. Е, поне това не съм преживяла, но … козата ме чакаше и тук!
В студентските години пък ни прихвана модата да тичаме, обаче се оказа, че това ни докарва неистов апетит, а по онова време (като и по това) да си слаба беше по-важно и от това да си жива …
Така че ни остана рокендролът!
Тук спирам с обясненията и оправданията. Предполагам, стана ясно, че съм крайният вариант на човек, незаинтересован от спорта. Което може и да означава, че изводите ми ще са крайни (ама може и да не означава). Така че, не се развълнувах особено нито от новите отбори, игрища, спортни събития и инвестиции, нито от голямата титла, която „завоюва” градът ни. Тогава, съвсем в реда на нещата, ще попитате защо пиша на тази тема?!
Пазарджик е неголям град, няма силна икономика и големи приходи. За подобни амбиции са нужни много пари и много инвестиции (пак много пари). Така че, за да се случат нещата или трябва да се вземе от едно и да се даде на друго, или да се теглят заеми и да се трупат дългове. А това винаги предизвиква напрежение
и … може би лъжи. Казвам, може би!
Напоследък към тази тема се притури и намерението на многоуважавания ни кмет (вече гласувано в Общинския съвет) да намалява данъци на семейства, чиито деца спортуват. И хората взеха да питат: А на другите? Друг път! Да следват мечтите си! – вероятно би казал прочутият ни градоначалник, защото той много обича да говори за добродетели и мечти. Така са духовните хора! А и какво тук значат някакви си данъци!
Така, съвсем закономерно, обществото се раздели на «за» и «против»
и хубавата работа стана калпава.
И си мисля, не може ли малко по-кротко, по-бавничко и по-спокойно да стават тези работи? Да се простираме според чергата си! Тези, които се радват на новата спортна слава на Пазарджик, и тези, които негодуват срещу непремерените кметски амбиции, са все хора, които живеят в този град и искат да се гордеят с него! Все пак да припомним, че и досега сме имали с какво да се гордеем – с личности, творби, събития, исторически паметници… А разликата между тях и настоящата твърде преекспонирана спортна слава е, че там времето е отсяло стойностното.
И накрая, ако ми позволите едно предложение. Нали така трябва: Като критикуваш, предложи и алтернатива. И ето, съвсем сериозно и отговорно предлагам:
Да се намалят данъците и за тези семействата, в които има
поне един читател на библиотеката.
Известно е, че Пазарджик е единственият областен град в България, чиято Регионална библиотека се намира накрая на града. Та и по-нататък. Читателите все пак заслужават някаква компенсация! За дългия път дотам – за студа, за вятъра, за жегата, за заледените тротоари, парите за таксита, както и за първопричината – игнорирането на една от най-старите и значими културни институции, създадени от човечеството. Да не забравяме и новата сграда, чието завършване можеше да донесе нова културна слава на Пазарджик. Днес! Както и почит към духовното му минало. Уви!
Но… млъкни сърце! Това си е загубена кауза, ще кажете, и ще сте прави. Едно си баба знае, едно си бае (макар и горда)! Пък и какво ще стане с данъците?!
Ами, ето ви още една алтернатива:
Ще ги увеличим!
И понеже почти след всеки мой текст в скромния ми блог, се обажда или ми пише (анонимно) някой ядосан фен на властта, за да ми каже туй-онуй, се питам: Каква е тази „магия“, която те кара, след като влезеш във властта, преуспееш и забогатееш, да искаш и всички да те харесват. И много да се лютиш, ако не ти се получава. В най-близкия ти (заинтересован) кръг може и лудо ти ръкопляскат, но като си покажеш носа вън от уюта на властта, може и да те перне нещо … по носа, искам да кажа.
И аз, като отявлена хулиганка, го правя отдавна!
Защото просто нямам време да чакам.
А и твърде дълго чакахме.