„Том, всички ли на този свят … всички ли знаят, че са живи?”
Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета”
През лятото на 2012 година, по пътя към далечните небесни полета пое един голям творец – Рей Бредбъри. И тъй като в последните месеци по различни поводи се налагаше да се връщам към него или да говоря за книгите му, а и пак е лято, реших да напиша нещо, с което да ви накарам да (пре)прочетете книгите му. Мисля, че това е най-добрият начин да му отдадем нужната почит. Но ми трябваше време, за се потопя отново във вълшебния му (фентъзи) свят и внимателно да се огледам. Че като порасне човек и особено като започне да остарява, някои, по-рано хубави, неща започват да му се виждат не толкова хубави. И обратното (още повече). Та, исках да се уверя, че не съм сбъркала. Ами … не съм.
Малко градче, някъде в Америка, през лятото на 1928 г. Две момчета – Дъглас и Том, на дванайсет и десет години преживяват поредица от събития, покрай които откриват важни истини за живота си. Преживяванията им се преплитат с въображаемия свят на мечтите и страховете им, но те не могат да ги различат. За едно такова необикновено лято разказва Рей Бредбъри в един от най-известните си и обичани романи „Вино от глухарчета”. А посланието е колкото простичко, толкова и мъдро. Истинският живот е заключен
в най-обикновените и необикновени неща, които ни се случват всеки ден.
В обичта на близките хора, която можеш да откриеш дори в най-дребни жестове и детайли. В навиците на добрите съседи, които до късна вечер поскърцват със столове на верандата, съзерцават ярките звезди и разхлаждат горещата нощ със студена лимонада. В полумрака на прашното местно кино, което пази толкова много спомени. В спрялото време на магазина за спортни стоки, където продават гуменки за тичане и летене. В идеите на градския (леко смахнат) изобретател, който иска да направи машина на щастието. В сърдечната усмивка на странния вехтошар, който освобождава половината град от ненужни вещи, потребни пък на другата половина … Лято, изпълнено с дъх на лимон и мента, опияняващо и ароматно като вино от глухарчета, затворено в бутилки и скътано в килера за зимата.
Името на Рей Бредбъри, определян
като един от най-големите творци на американската литература,
се свързва предимно с научната фантастика, но подобно твърдение не отговаря съвсем на истината. Самият писател казва, че „Марсиански хроники“ не са научна фантастика, а фентъзи. Всъщност са гръцки мит, а митовете имат качеството да остават задълго.“ Единствената си книга, която определя като научна фантастика, е „451 градуса по Фаренхайт.
Събитията в „Марсиански хроники” започват през 1999 г. с първия опит за колонизация на Марс от земните хората и завършват през 2026 г., когато последните преселници от Земята ще се опитат да възродят живота на червена планета. А самата книга излиза в далечната 1950 г. Споменавам всички тези цифри по една простичка причина. Очевидно Рей Бредбъри е бил абсолютно искрен, когато е казал, че
не се опитва да предскаже бъдещето, а само да го предотврати.
И колкото по-високо в Космоса е летяло въображението му, толкова повече се е доближавал до тайните страни на човешката природа – до нейните страхове, пороци и страсти. И, разбира се, до най-черния й кошмар – тяхното материализиране.
Макар да не е завършил висше образование, в книгите си Рей Бредбъри демонстрира много високо ниво на образованост, интелект и култура. Самият той споделя, че през целия си живот се е самообразовал в библиотеките. Дори написва есе за тях: „Как вместо да се образовам в колеж, се дипломирах в библиотеките“. Книгите са дотолкова свързани с живота му, че дори най-прочутата му творба „451 градуса по Фаренхайт”, претърпяла десетки издания, преведена на над 30 езика и екранизирана,
разказва за едно деградирало общество, което изгаря книгите си.
„Винаги може да се намери оправдание да горим книги – казва писателят – някои книги са опасни!” А ние, съвременниците на 21 век, вече знаем защо. Книгите карат хората да мислят, да се съмняват, да изграждат свое мнение и да го отстояват докрай, да вървят по различен път и да го следват въпреки трудностите. Такива хора не могат да бъдат манипулирани и подкарани във „вярната” посока. А за едно конкретно общество могат да станат и опасни. Затова трябва да се унищожат.
Според писателя, често се случва една идея да надрасне създателя си. Дори да излезе извън контрол. Такава е историята на част от най-големите човешки открития и изобретения. Но не защото машините са лоши, а защото хората са допуснали това да се случи –
от суета, алчност, завист, глупост или безотговорност към бъдещето.
Въпреки десетките уреди и роботи, които населяват въображението му, Рей Бредбъри мечтае за едни съвсем нормални човешки отношения – близки, топли и сърдечни. А дали един ден нещата ще се обърнат така, че машините (роботите) да започнат да ни учат – може би, когато опасно много се отдалечим от човешката си природа – предстои да видим. Но това също зависи от избора ни. И от нашите решения – какво точно ще поискаме от тях: Да убиват или да обичат.
През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност. През 2004 е награден с медал от американския президент Джордж Буш, а през 2007 – с почетен „Пулицър”. Кратер на Луната е наречен на книгата му „Вино от глухарчета“, а едно емблематично място на Червената планета носи неговото име.
Така той си остана сред звездите!
Защото, когато един човек гледа към небето (бъдещето) и успява да види невидимото, трябва да се вслушаме в гласа му. Сигурно иска да ни каже нещо много важно за самите нас.
Може би, че сме живи.