А сега, кратко въведение, сиреч емоциална част.
Ноември е любимият ми месец. Не мога да му се наситя – на дъждеца, който ръми, ама не мокри, на сутрешната и вечерна мъглица, която скрива грозното и заобля острото на къщите, лицата и нещата, на вечерния здрач, който плъзва още в късния следобед, бавно избутва деня и хич не усещаш как се спуска нощ над града. А след вечерните новини подремваш на диванчето с усещането, че и този ден, а с него и животът ти е направил още една голяма крачка натам … Накъдето и да е.
Ще кажете, уважаем читатели: Я стига с тези глупости и кажи какво пък толкова хубаво ни се случи в този дъждовен, гаден, студен, кален, мъглив и болен месец. Така, така, мили хора, прави сте. Въпрос на гледна точка. Аз понеже тайничко взех да си броя годинките, които ми остават (приблизително, де),
ама без страх, депресии и самосъжаления, та затова …
Ама като ти се изнижат повечкото, започваш да се радваш на всеки божи ден, на всяко свалено с мъка килце, на всяка добра дума или малко подаръче, дори на някоя случайна среща с поостарял съученик, който, в едното време, преди 100 години, е въздишал по теб. Ама е бил хубавец тогава! И по-спокойничко ти става някак, по-мило и кокетно, по-смислено и ведро. Еееех, да го бях знаела това като бях млада, та да се радвам на всеки бял божи ден, дори да няма за какво, повече да се бях усмихвала на хората и на себе си, да бях си вярвала и надявала на късмета и звездата си, вместо да се цупя и пропадам след всеки дребен проблем и неуспех.
Но това е т.н. личен живот. Там нещата са що-годе добре!
Обаче, в т.н. обществен живот, е съвсем друго – напрегнато, скапващо и безнадеждно. Направо не знам откъде да започна. Да речем, с протестите. Знам, че на тази тема 1000 души ще изкажат 2000 мнения, защото ние, непротестиращите, най-много разбираме от това, в което не участваме. Точно ние знаем най-добре какво, защо и как?! Ама аз пък, да си призная, много им се радвам. На всички (е, почти) – малобройни, многобройни, сини, зелени, лилави, млади, стари. Кой за каквото и да протестира, аз му се радвам. Сигурно защото най-после дойде времето на Протестиращия човек. Той твърдо каза «Не» на страха! – шаблон е, знам, но е така. Не променя името си, не скрива лицето си, казва, каквото мисли, гневен е, ядосан е, осъзнава, че е лъган, манипулиран, прецакан и личи, че му е писнало отвсякъде. И нито иска някой да го води, нито да му казва накъде да върви, още по-малко какво да скандира и как да се обръща към властта! Ама нямали били визия протестиращите, нямали план и стратегия! Ами нямат. Ама скоро може и да имат.
Малко са наистина, ама ние защо не сме там, та да станат повече?!
Признавам, че не знам дали от това ще излезе нещо – наистина не знам, но може би това е пътят: първо да се осъзнаем и си кажем открито болката, а после и да си опичаме акъла като ги избираме. Защото те са еманация на нашата същност. Ако се сърдим на тях, трябва да направим същото и със себе си.
А иначе, наистина ни е много сбъркана държавата – тука вече съм съгласна с най-гневните. Направо не мога да повярвам, че може един български министър да живее в огромно чуждо жилище, за което да не плаща наем, и да смята, че в това няма нищо нередно. Та и да се подсмихва тънко на журналистите като го питат. И е прав да се подсмихва – какво ще му направят! Ще го питат, ще го питат, пък ще спрат! Виж, ако го погне прокуратурата, друго ще си е. Ама тя няма да го погне, а само много внимателно ще го провери. Ех, коооолко такива проверки сме виждали! И всичко отново ще си дойде на мястото – бяло и чисто като втори сняг. Ще се подсмихва не, ами ще си умре от смях. Кои са те да му държат сметка?! Кои сме ние, та да си врем носа в личните му дела?!
Никои! Това е отговорът на всички подобни въпроси!
Така гледат на нас, така ни приемат и като такива ни припознават. Или да питаме един нахакан и важен вицепремиер, който се видя (а и цяла България го видя) в какви ли не гротескни форми и образи. Колко протести, митинги и демонстрации се вдигнаха срещу него, а той не, та не, – не сдава поста. И как да го сдаде, нали без него ще рухне държавата! Ти да видиш – държавата ни да се крепи на една жалка персона, станала пословична с екстравагантните си действия и отвратителни изцепки. Една и две ли бяха?! И премиерът и той като се натъжи, миличкият! А се натъжи, защото
щяла да се «счупи» държавата, ако въпросният властник си тръгне.
Да си призная отдавна се удивлявам на лексикалната мощ на нашия премиер, ама с това счупване направо ме уби. Ами тя, държавата, да не е суха клечка, преуважаеми господине! И ако съдбата, животът и бъдещето ни зависят от подобни персони, то толкова по-зле за нас – не сме държава, а фикция, измислена територия, в която едни, самозабравили се, хора се упражняват, кой за каквото се сети.
Еееех, власт сладка, блага, медена! Който се докопа до теб, не се пуска. Като гледам какви хора се подвизават на най-високите ни държавни постове, плаче ми се. И ги посрещат по света президенти, крале и императори, и им отдават почести, и ги пазят като национални съкровища разни служби. А те, нафукани, важни, начоперчени, връхлетяни от удобна амнезия за това откъде са тръгнали и как са стигнали дотам, крачат по червения килим на славата … Ударила ги е дамлата на властта и са забравили.
Забравили са, че отдават чест не на тях, а на България,
На многострадалния български народ, оцелял след изпитания, войни и национални катастрофи. На българските герои, загинали някъде в пустошта за българската свобода. На всяко българско сърце, останало българско и накрай света. На онази България, която нито днес, нито утре ще се гордее с тях! Те са само едни облечени във власт хорица! А дрешката им е и широчка, и дълбочка – хич не им е по мяра. И ако днес са никои, утре ще са още по-никои. Нито ще ги помнят хората, нито ще пеят песни за тях.
И накрая! Много, ама много внимавайте с майките, уважаеми читатели, зрители и радиослушатели (особено онези, които от сутрин до вечер си мерите рейтингите). Когато една майка реши да защити детето си, никой и нищо не може да я спре. Затова! Уважавайте ги, слушайте ги, съобразявайте се с тях, гледайте ги в очите, когато им говорите.
И никога, ама никога не подценявайте майчината любов.
Ако няма граждани в тази държава, които да я отвоюват обратно от мафията.
Ако няма силни мъже, горди бащи и братя-закрилници, които да вдигнат Земята на раменете си и да покажат къде е силата всъщност,
То остава да чакаме силата на майчината любов да промени този свят.
Затова, поклон пред майките!
И … Това е само началото!