Периферно зрение

Публикувано от: | 05.02.2018

Казват, че жените имат интуиция, която им помага в трудни ситуации. Например: Да взимат правилните решения, когато това се наложи, да спасяват нещата, когато няма вече кой да ги спаси, да „виждат” в миналото (не в бъдещето) и още куп значими неща, от които все пак най-важното е, че в някаква степен успяват да предвидят събитията – поне дотолкова, че да попречат на някой добър човек да скочи в тъмното – каквото и да означава това. И съм напълно съгласна с тази констатация по две простички причини. Първата: жена съм (и нямам никакви съмнения около този факт). Втората: не познавам мъж, у когото да съм доловила поне грам интуиция. Това, разбира се, няма нищо общо с тяхната сила, ум, интелигентност и чар. Мъжете са си мъже – обичаме ги или не – все едно, не можем без тях! Остава да заключа, че може би и аз притежавам нещичко от тази интуиция, за което умозаключение, очевидно, заслужавам да вляза в рубриката „цитат на деня” (тъп), така че ако някой ми го присъди, няма да се сърдя (поне не много). Обаче … това хич не е очевидно.

Затова предприемам това приключение: Блогът на Мариана Бойрикова.

И за да стане по-ясен замисълът на този текст, се налага да кажа няколко думи и за т.н. Периферно зрение. Това е много интересно явление, което намирам, (донякъде) и за елемент на интуицията. Ще обясня защо. Ние, жените, много обичаме да се концентрираме в дребните, отегчителни, скучни и маловажни неща, някои от които – напълно безсмислени (не казвам ненужни). Веднага давам пример със себе си. За мен е изключително важно къщата да свети и затова тероризирам домашните си да пазят, да не разхвърлят и да чистят наравно с мен дотолкова усърдно, сякаш животът ни зависи от това. (Моля не бързайте с обобщението, че съм си луда, не е толкова просто.) Същото се отнася и до готвенето ми. Тъй като изобщо не ми се удава, изключително се съсредоточавам в това досадно занимание, макар и без успех. Или сол няма да има, или олио, фасулът ще хрупа, оризът е разкашкан, картофите не помнят какво са били, преди да влязат в тенджерата ми. А кюфтета ми с доматен сос и фрикасето са дотолкова върховни, че съпругът ми на няколко пъти щеше да ме напусне заради тях.

Та, защо ви разказвам за тези досадности житейски? Ами, защото въпреки огромната ми концентрация в изпълнението им, времето, което отнемам от живота си, за да се мъча с тях и (почти) страстното ми желание да се справя, това не само не ме прави щастлива и не ме удовлетворява, ами и напротив,

чувствам се онеправдана, загубена в бита и ограбена.

И сега много внимавайте, уважаеми читатели, защото следва развръзката! Долавям с периферното си зрение (метафора) – случайно, внезапно, странно, а понякога и поразяващо ясно, неща, знаци, детайли, дори баналности, на които иначе не обръщам никакво внимание. И те се натрупват в съзнанието ми и се подреждат като кутиите с обувки в гардероба ми. И …. в един незнаен, неочакван, случаен, банален, сив и задължително дъждовен ден, лавината тръгва. Ярко предчувствие, категорично решение, думи, за които не съм вярвала, че ги има в речника ми, оценка на човек, явление, приемане, отричане, заклеймяване, гняв, благодарност … Много по-мъдри от мен хора са го нарекли простичко (и без пространна програмна статия) – Знаци по пътя. Но за мен нека бъде Периферно зрение.

И дано (с това приключение) взаимно си помогнем, уважаеми читатели,

Защото иначе ще си останем загубени в концентрацията –

да сме най-добрите, най-красивите, най-умните, да успеем, да забогатеем, да сме щастливи, да имаме това, което другите нямат, и всичко друго, за което се сетите.

И накрая! Тези от вас, които ме познават, знаят, че съм ужасно консервативна, задръстена, праволинейна и скучна (почти) баба. Ноооо … Баба Шехерезада! Затова се надявам тук понякога да се отбиват и тези които обичат приказките – принцове, принцеси, дядовци (бивши жабоци и принцове), политици, хипохондрици, бедни и богати, щастливи и нещастни, известни и неизвестни, ядосани, гневни и объркани, но – добри.

Които ще разберат, че зад позата на принципния коментатор в този блог стои една най-обикновена жена, която често е тъжна, обича кокичетата, планината и дъжда, мрази лицемерието и предателствата и … не може да готви.

Приятно четене, скъпи приятели!

Оттук … докогато мога.

(Видяно 560 пъти)