Това е последният ми текст от рубриката, скъпи читатели. Осем години са много време – и да искаш, и да не искаш, накрая омръзваш. Започваш най-самоотвержено и досадно да се повтаряш, идеите ти вече не са интересни никому, героите ти също. Като ти видят снимчицата и си викат: Ейййй, тази пак нещо се е сетила!? … Изобщо, много мъчна работа е това писането. Ама да ви кажа под секрет, само онези, дето мъчат словото (като мен) го знаят. Защото първо трябва да имаш какво да кажеш, второ – да го кажеш така, че да не те изоставят още на второто изречение, и чак трето, четвърто, пето и шестнайсто – да ти повярват.
Питаха ме дали не ме е страх. Разбира се, че ме е страх. Страх ме е от тъмното, от гръмотевици, от дълбока вода, от лицемери и доносници. Страх ме е да не загубя някой, когото обичам. Страх ме е от невярна болест. Страх ме е от старостта, която вече е на прага ми и с костеливо пръстче ме вика бавно да тръгвам по оня път, който води към други вселени. Такива работи! Много ме е страх. Но не ме е страх да казвам, каквото мисля. Защото повече от половината си живот мълчах заради … е, знаете заради какво (в този текст няма да говоря за политика). И не че е чак толкова важно какво ще кажа аз! Ама пък, си викам един ден: Ами ако е важно?! И така се започна.
И сега е моментът да ви благодаря, мои най-верни читатели – приятели, познати и непознати, които ме подкрепяхте и осмисляхте труда ми. Без вас нямаше да сме толкова дълголетни … с рубриката ми. Благодаря ви от цялото си сърце. С вас може би ще се срещнем отново.
Може би!
Бел. авт. Сърдечно благодаря на Па медиа – Катя и Стефан, за трибуната! Благодаря за търпението и съпричастието, за лоялността, коректността и приятелството.
Бъдете здрави! И успех по пътя!