„Вместо да се оплакваме от абсурдността на този свят, нека се опитаме да променим малкия участък, в който живеем.“ (Андре Мороа)
Отм
ина лятото, дойде есента … В колко книги, песни и стихотворения съм срещала този текст, едва ли мога да преброя. В него има и тъга (дори лека депресия), но и очакване за нещо ново, което идва не само със сутрешното захлаждане, вятъра, есенния дъжд и падащите кестени по старите пазарджишки улици, но и с друго. Нова работа, нова заплата, срещи с нови хора, богат културен живот, мнооого празници, та и Коледа – не е чак толкова далеч. Защото няма по-драстична промяна от сезон в сезон, каквато е тази: лято – есен. Край на безгрижните отпуски, горещия пясък и изумруденото море, студени дайкирита и летни забежки (за тези, които ги пожелаха, разбира се), усещането за спокойствие, безметежност и безвремие. И … хайде в делника! Е, всичко това, казано по най-простичкия/прагматичен начин, но то май и няма как другояче да се каже.
Да ни са честити есента и … новите избори.
Тъй като не съм писала повече от два месеца, много неща имах да ви кажа, скъпи читатели, ама пак влязохме в спиралата на поредните избори и няма как да ги пропусна.
Кампанията започна. Както винаги, в началото ще е вяла, после ще се активизира и накрая ще се ожесточи. Този филм толкова пъти сме го гледали, че едва ли нещо може да ни изненада. Дори компроматите, лъжите, „разкритията“ в последния момент, яростните нападки, обиди и интриги са ни до болка познати. Тогава! Какво толкова да я коментираме тази поредна кампания и тези избори, на които, според прогнозите, ще отидат едва 30 процента от избирателите?!
Аз ще отида да гласувам – винаги го правя. Приемам го не само като мое конституционно право, но и като задължение, и най-вече отговорност. Да, само един глас е, но си е моят. Също така знам, че може „случайно“ да не го преброят, ама може и да влезе в протоколите (давам си сметка колко абсурдно звучи). Така че винаги си струва да се направи усилието. И за да приключа с тази тема – един важен акцент. Политическата ни класа не струвала, политиците ни били корумпирани, държавата ни била на последното място по стандарт в ЕС и още, и още … Ако ви попитам, скъпи читатели: Как може да се промени това?, сигурно ще получа десетки отговори, но между тях задължително ще присъстват два, които от една страна ме плашат, а от друга – разгневяват: „Нищо не може да се промени“ и „Не ме интересува, не зависи от мен“. Или, както се пее в една (иначе доста ексцентрична) песен:
„Не ме занимавай с глупости, бе!“
А дали е така? Всъщност не, защото ако се замислите, всичко, което се случва в държавата ни, е функция на нашето мислене и нашите действия: и политиците ни, и политическата ни система, и корупцията, и начина ни на живот. Да търсим причините другаде е най-лесно.
Давате ли си сметка каква огромна сила бихме били, ако излезем всички да гласуваме. Тогава нито купеният вот, нито фалшификациите и манипулациите могат да променят резултата до такава степен, че да го преобърнат. Иска се само едно усилие, един час от живота ни! Да, ама злото никога не спи. Цялата ни политическа система е впрегната в задачата да ни откаже, да ни излъже, отврати и дистанцира от правото ни на вот. И това, признавам, работи. Много добре им се получава. Аз обаче, колкото и наивно да звучи, вярвам, че всеки човек в един момент си дава сметка за тази отвратителна манипулация и започва да мисли. Така че, рано или късно, това ще се промени. Сигурно няма да е на тези избори, може да не е и на следващите, но ще се случи. Защото безсрамието, арогантността и усещането за недосегаемост на огромна част от политиците ни надмина всякакви поносими граници. Не може да няма ответна реакция. Не сме овце все пак!
А сега да се върнем у дома, защото за повечето от нас
Пазарджик е центърът на Вселената. (Пък и защо да не е!)
Вече съм казвала, че рядко ходя на публични събития. Нямам нито време, нито особено желание да бъда сред много хора, не ми се пее и танцува (понякога го правя в кухнята) и предпочитам всяко откраднато време да използвам за четене – това е моята страст. А и като си представя колко малко живот ми остава и колко много има за четене … Е, тук може и да ми се смеете, ама всеки със своите странности.
Обаче! Пазарджик ври и кипи от събития. И като чета коментарите и мненията (чудо на чудесата), май повечето са позитивни. Известно е, че хората обичат да се събират, да се порадват, заедно с другите, на някоя хубава изява, да попеят, да похапнат и да се разходят – да се почувстват като общност. Защото много повече неща ги свързват, отколкото разделят. Напоследък срещам по улиците на нашия град много млади хора, красиви, елегантни, с дечица и приятели. Градът е жив и нещо ги връща тук, където са се родили.
Общината се управлява добре (и то от млади, амбициозни хора),
общинските ни съветници май се поуспокоиха, поопознаха, „посприятелиха“, а големите скандали (повечето дребнави и маловажни) останаха в миналото. Не знам коя е причината затова – управлението на Общината и Общинския съвет, мотивацията от по-високите им заплати или някакви други процеси, за които ние няма как да знаем, но това е добър знак. Може пък и да заработят на пълни обороти в полза на хората. И пак да им напомня да вземат да излязат от „анонимност“ – поне по една снимка да им сложат в сайта на местния парламент. А защо не и образование, професионална кариера. Предполагам, че от това само ще спечелят. Предполагам! Да не говорим пък за възможностите за връзка с тях – един електронен адрес да публикуват. Избрали сме ги, даваме им заплатите, като нямат приемни дни (само един съветник всъщност има, за което адмирации),
да имат поне един канал за връзка с гражданите.
И накрая, да кажа, че съм направо омерзена от озлоблението, с които някои лица „описват“ всяко позитивно намерение, всяко усилие, резултат или пък постижение на местната власт. По принцип различното мнение би могло да е конструктивно, но не и по този начин. Обидните квалификации и лъжите не помагат на никого.
Знам какво ще кажат моите любими читатели-неприятели (те често ми пишат). Ти онзи кмет го разсипа от критики, а този само го хвалиш! Напомням за последен път, че предишния кмет почти цял мандат го хвалих, защото, според мен, го заслужаваше. После нещата се промениха. Но нито сега, нито когато и да било, ще кажа на черното бяло, за да се харесам на някого. Не ми трябват нито пари, нито кариера, още по-малко награди и слава. Имам си всичко. Но въпреки това ще гласувам. Защото трябва.
И защото не става въпрос само за мен, а за всички нас.
Направете го и вие! Не може всички да са маскари! Не може от тези над 100 кандидати да няма нито един, когото познавате, имате му доверие и бихте му поверили гласа си, за да ви представлява.
И накрая. Осъзнавам, че това си е агитация. Не харесвам особено този подход, ама няма друг начин. Но ако пък съм успяла да убедя поне един човек от онези, отчайващи по обем 70 процента, които са заявили, че няма да гласуват, пак ще си е струвало писането.
Пък другия път, обещавам, няма да е толкова умозрително. Ще напиша нещо за красивия ни град, за добрите му граждани, за любовта …
и още нещо.