„Движението на Пътя е във възвръщането. Ползата от Пътя е да го приемеш. Всички неща произтичат от Пътя, а Пътят произтича от небитието“, Лао Дзъ „Пътят“
Има едно простичко правило в живота и всеки, превалил на попрището жизнено средата, предполагам, се е убедил в правотата му. Не можеш да изтриеш миналото си – това, което си сътворил, думите, които си изрекъл, идеите, в които си се клел и най-важното – лъжите, те горчат най-много. Колкото и да се отричаш от всичко това, колкото и да се опитваш да го вкараш в някакъв друг контекст, то върви след теб. Като сянка … или като миризма, която и най-скъпият парфюм не може да прикрие.
Разбира се, това се отнася за всяко човешко същество. Но понеже ние сме обикновени хора и прожекторите не осветяват живота ни, всичко е къде-къде по-простичко. Не и в мащаби, които да засягат живота на другите. Но важи с пълна сила за едни други хора, които на 4 години грейват по плакати и телевизори. А са там, защото искат да им дадем мандат да ни управляват.
Дотук нищо ново. Е, този път нещата са малко по-различни, защото победителите се оказаха победени, а победените – победители. Ще кажете, че твърде опростявам нещата и сигурно е така. Но тъй като не съм психолог, социолог или политик, ще си позволя
да изляза от техните строго професионални рамки.
Слушах изявлението на премиера след изборите. Видеото показа един доста странен мизансцен – пред джипката, в тъмното, под падащия сняг. Гледах, слушах и не вярвах на очите си. Това същият човек ли беше?! Важният, заповядащият, танцуващият с милиардите, човекът, чиято дума вдигаше във висините и сваляше в калта … Думите му звучаха толкова абсурдно, че чак ми стана жал за него. Как пък не се научиха да губят нашите управници?! Иска се и малко достойнство. Властта е могъща сила, но абсолютната власт – не! Тя до такава степен изражда и пропива с отрова, че поразява навред. Да си мислиш, че освен теб
няма никой друг, който да може да управлява,
да не говорим да управлява по-добре (честно, почтено и отговорно) и да си абсолютно сигурен в това. Без капчица съмнение! Това може да означава само едно – психиката ти, мисленето ти, представите ти за света са непоправимо увредени. Да не помниш кой си всъщност, откъде си тръгнал и през какво преминал. Да говориш за успехите си като за лично постижение, да не осъзнаваш, че си управлявал парите на хората, не твоите, и че зад огромния административен апарат, който е изпълнявал твоите заповеди, пак стоят парите на данъкоплатците … Бедните данъкоплатци! Не само са ти плащали, ами трябва и да ти благодарят за това.
Сигурно ще кажете: Това ли сега е най-важното?! Не виждаш ли какво става?! Да, виждам. И съм обнадеждена за промяната. Може би тя най-после ще се случи. И съвсем естествено това разместване на пластовете ни хвърли в гневни разпри, отричане, сарказъм и злорадство. В това винаги сме били силни.
А въпросът на деня бе: Защо спечели Слави?
Трябваше ли да спечели? Кои са тези, които гласуваха за него, акъл нямат ли? И гадните българи в чужбина, които си живеят живота там и пет пари не дават за нас, ама гласуват ли, гласуват. И винаги с неправилната бюлетина. Защо не си гледат работата и не ни оставят да си врим в казана?!
Аз не гласувах за партията на Слави, не гласувах и за партиите на статуквото. И понеже има още 20-тина партии и коалиции, спирам дотук. На никого няма да натрапвам политическите си предпочитания. Но също така никога не съм ги крила. Казвала съм го, написала съм го и не се отричам от думите си.
(Май никога не вървя с победителите. Не е нарочно.)
Та, за Слави. Не бих си позволила да се поставям над него, само защото, виждате ли, съм прочела повече книги, не слушам чалга и не бих изплезила езика си пред камерите (също така и не бих се татуирала). Каквото и да е казал, каквото и да е направил, това си е негово човешко право. Не е бил в политиката, а в шоубизнеса. Не е харчил парите на данъкоплатеца, а на някакви други хора. Ако са законни, а очевидно са, защото иначе щеше да е в затвора, коя съм аз, за да го съдя. Ако е най-успелият шоумен в България, значи има качества за това. Ако е завършил консерватория, значи е музикален. Ако е с почти един и същи екип вече 20 години, значи е лоялен към тези, които работят здраво за него. И спирам дотук. Нито сега, нито когато и да било бих гласувала за неговата партия. Не гледам и няма да гледам телевизията му – за мен това е загубено време. Не бих отишла на негов концерт – не мога да издържа на тази шумотевица. (Предполагам други не биха отишли на опера, защото ще заспят от скука.) Но! Не бих си позволила да кажа лоша дума за него. Сега!
Още по-малко за хората, които са гласували за него.
Защо ние, много учените, интелигентните, четящите Джойс и Камю, слушащите класическа музика, да сме по-добри от другите?! Може би сме, може би – не. Защото в основата на яростния спор стои това: Ние сме по-добри от онези! Които и да са те. Само че така сами си създаваме врагове, поводи за гняв и причини да се мразим. Кому е нужно това? Всеки има право на мнение, но нека уважава правото и на другия! Нарича се толерантност. У на обаче тази дума е с друго съдържание. И пак е повод за кавги.
Убедена съм, че никой във Фейсбук не е успял да убеди другиго да гласува за неговата партия или кандидат. Не става така! Точно Слави ни го показа. Повече от 20 години е образ от телевизията, шоуто, концертите. Нахакан, лош, безцеремонен понякога, преминаващ добрия тон, скандален. Поведение на артист, който част от публиката харесва. Какъв е истинският, може би никой не знае. А и не трябва – това е т.н. личен живот. И всеки е в правото си да пази неговата неприкосновеност.
Но! Ако утре Слави наистина влезе в политиката и тръгне по пътя на предишните управници – тогава ще е друго. Можем да го разпердушинваме колкото си искаме. Тогава. Не сега.
Толкова за Слави. Е, не е завършил Харвард. Но кой е?!
И накрая ще се върна към онзи монолог пред джипката, под снега. „Мили мои“, обърна се премиерът към „победените“ в онази паметна нощ. Кога тулупите и простите станахме „мили мои“, не разбрах. Някъде по пътя, може би. Обратно по Стълбата надолу. Онази Стълба от Приказката, която депутатите си подаряват в началото на мандата, но напълно забравят за нея в края му.
Дали днес тези, които се качват нагоре, ще му повярват? Май вече е късно. Но дано поне са си взели поука и помнят, че Пътят е по-важен от целта.
Защото, когато най-после разберем това,
той вече води надолу.