Да
ви призная, скъпи читатели, хич не ми се пише за политика, ама няма как. Целият свят е една сцена, а на нея напоследък са се нанизали едни бездарници – хем лицемерни, перфидни и зли, хем високомерни и нагли. Ще кажете: Е, ти пък да не би да цъфнала и вързала?! Съм, приятели мои, съм, дори прецъфтях дотолкова, че на нищо не мязам. На все пак ще поясня, че след този залп от мили определения, някой самозасегнал се може и да ме бие. Защото, на всичкото отгоре, ТЕ също така са изключително суетни, мислят се за много важни и вярват, че без тях светът ще загине немедленно.
Та, седнала съм аз на диванчето си, след дълъг и уморителен ден, и гледам новините … И като ги гледам, не вярвам на очите си. Нима е възможно такива хора да ни управляват?! Наредили се зад вожда, защото е много важно така да се позиционират, че да ги хване камерата, и гледат умно. А той уморено ниже „бисерни“ слова – леко отегчен, леко разсеян, та и на моменти ядосан. Така де! Как може този прост български народ да не осъзнава каква привилегия му се е паднала да го управлява толкова умен, опитен, мъдър, почтен и благороден човек.
(Направо ще припадна от възторг!)
Слушам ги и в Народното събрание и се хващам за главата. Защото за тях очевидно не е важно как говорят или какво – важна е само линията на партията. То пък една партия! В повечето случаи това формирование не е обичайната демократична структура (за една политическа партия), а еднолично дружество. И май изобщо не ги е срам, че за пари и слава са готови на всичко. Палецът нагоре, палецът надолу – каквото покаже „най-умният“ в групата“. Ех, сладък живот! Някои може и да помнят откъде са тръгнали, но повечето се сещат, само като наближат избори.
И често се питам, как става така, че на политическата сцена изгряват, та и ни управляват подобни люде.
Ами, такива сме си ги избрали.
Като наближат избори и като се започне една … Квинтесенцията на оправданието „няма да гласувам“ е, че нямало за кого, всички били маскари, хвани единия, та удари другия и още подобни. Донякъде е така, но не съвсем. Мнозинството са такива – изпълзели от партийните кошарки, подмазвачи и конформисти на ента степен, амбициозни и безскрупулни индивиди, за които няма компромис, който не биха направили или з….к, който биха целунали, за да се наредят на софрата. А колко сладичко е там! Общественият ресурс, спечелен с труд и харизан на държавата от малките работливи (и прости) мравчици, ги чака – да го „усвоят“, да го разпределят и прилапат, каквото изпадне от трапезата. И трохичка да е, пак е далавера.
Има обаче и други на сцената – почтени и смели хора, добри експерти и професионалисти, които искат промяна и се борят за нея. Но колко са те? И стават все по-малко, защото ние категорично отказваме да ги видим. Скатаваме се. Точно за такива като тях е създадена машината за омаскаряване, която онези, по-горе, притежават. Тя бълва денонощно.
И става страшно!
Само си представете, ако вие, почтени и трудолюбиви хора, решите да се включите в политиката, в борбата за това държавата ни да стане поне малко по-нормална. Най-черните ви кошмари ще се сбъднат! Нещо толкова нелицеприятно ще излезе за вас, че няма и да се сетите, откъде ви е дошло. Ако няма, ще го изфабрикуват. Целият ресурс за това е у тях.
Дотук нищо ново – ще кажете. И друг път с подобни текстове съм провокирала едни хора, които самоотвержено ме наказват с ругатни и грозни обиди, но … „каквото повикало, това се обадило“. Има и други крилати фрази, които идеално пасват на ситуацията, но не ми подхождат. Например за момата, която се хванала на хорото и по тази причина можело да я щипят! (Но пък тя ми е особено омразна, защото е сексистка).
Та, гледам си аз новините (на онова диванче) по една национална телевизия
и чакам да покажат протеста на едни осъзнати и смели хора
срещу корумпирани лица, от които отдавна им/ни е писнало. Но няма! Нищо няма! Не знам как точно да определя този срамен факт, но го намирам за инфантилно и безсмислено. Че нямаше да разберем ли? И това е много ярък индикатор за това докъде сме я докарали.
Не съм наивна и отлично разбирам, че е дошло време, в което трябва да избираш между достойнството и хляба си. И не, не е твърде силно казано. Опитвам се да разбера тези хора, които така безгрижно потъпкват достойнството си, но не мога. И се сещам пак за едното време, когато, за да направиш кариера, трябваше да станеш партиен член. И ти трябваха не само двама поръчители – много верни на Партията хора, но също така
голямо нагаждане и подмазване.
За някои лица, родственици на правилните хора, нямаше проблем, но за други … Големи мъки бяха, помня го отлично. Аз поне нямах този проблем, защото принадлежах на семейство с баща – „народен враг“ и дядо – „кулак“. Каква Партия, какви пет лева. (Е, чувствата ни бяха взаимни). А защо намирам ситуацията за идентична?! Изборът, драги читателю, си е твой, решенията, които вземаш всеки ден, са резултат от твоето мислене, мироглед и принципи. Да, ама принципите не хранели! И това е вярно. Но също така е вярно, че винаги има и друго решение. Въпрос на приоритети. И най-вече на ценности.
И накрая, както винаги, да кажем нещо и за нашия град.
Сложили на Тортата великденска украса и още преди хората да са отшили да я видят, във фейсбук се изсипаха десетки кофи с помия. (Казвам десетки, не стотици.) Със сигурност между отричащите има и такива, които не са платени, затова и пиша тези редове. Имало там едни зайци, които не били нито типични, нито естетични, нито смислени, нито пък достатъчно малки/големи, да не говорим за красиви, подходящи, китайски/тайландски и всичко друго, за каквото се сетите. Нямах нерви да ги изчета всичките. Хора, какво ви става?! Не са сложили Тръмп, Путин или Бойко Борисов, зайци са. Да им се радват децата (та и големите), да се снимат с тях, да се поразходят из площада, да хапнат пастички и най-важното – да се видят с други хора,
със своите съграждани, с които са общност.
Празничната атмосфера привлича, отпуска, кара те да се усмихнеш и да забравиш тегобите си поне за час. Какво значение има дали са зайци, катерички, бухали или водни кончета. Пролет е, природата се събужда и живият горски свят слиза за малко при нас – в делника ни, в домовете и в сърцата ни. Хората са си направили труда да създадат едно място в града ни, където да е празнично. Така беше за Коледа, така е и за Великден. Хубаво е, позитивно е!
Ама, такива сме си ние, все нещо не ни достига, все нещо ни пречи. Хвърляме боклуци, където свърнем, но иначе сме големи естети.
Затваряме си очите и се примиряваме пред голямото зло (по-горе), но сме много смели, когато насреща си имаме едни зайчета – големи или малки, типични или не.
Мили хора, стига сме се карали и мразили. Усмихнете се, зарадвайте се!
Страх ме е да кажа и обичайте се, ама защо не. Поне за малко.
Поне за празника.