Картини от едно пътуване

„На добър час, Марианне! И добре дошла отново при нас!”. Така ме изпращат приятелите ми от Дюселдорф, минути преди да се кача в автобуса за България.

Винаги, когато се връщам към едно пътуване, в съзнанието ми изскачат картини – ярки, цветни, пълни с незначителни на пръв поглед подробности. Подредени като на изложба те следват някаква своя си логика и тя не е непременно в синхрон с хронологията на събитията. Затова първата ми картина от тази експозиция е именно

изпращането на автогарата в Дюселдорф и дългото чакане.

Насядали по чанти, куфари, дори и направо на тротоара, изнервени до краен предел пътници отправят благословии (на различни езици) към шофьора, фирмата за превози и най-вече към служителката, която сладко закусва в будката (оказа се, полякиня), докато говори с нас. Тя използва толкова измислен вариант на немския език, че всеки от пътниците разбира различна причина за закъснението – от катастрофа на магистралата, до повреда в автобуса, та и заболяване на шофьора. Все пак пристига мечтаното возило, важен служител с поомачкана риза ядосано скача по стълбите и се провиква. Слава Богу не с: „Schnell! Schnell!»,  а с нашенското си: ”Айде, бе, докога ще се мотате! Имам да гоня разписание!”.

И подгонихме разписанието.

Много пъти съм посещавала Германия. Виждала съм различни хора, разговаряла съм с тях, попадала съм в различни ситуации и доста съм пътувала, но такава „преценка” за германците и Германия, каквато правеха шофьорите при всяко внезапно натискане на спирачките, не съм и сънувала. От „смотаняци” и „скапаняци”, през „тъпанари” и „нацисти” до онези толкова популярни в родината ми фрази, посветени на майката. Винаги съм се изумявала от безкрайната любезност и внимание, които си оказват германските шофьори, когато правят маневра и затрудняват движението. Десетки “Entschuldigung!” и „Danke!, придружени с жестове на извинение и благодарност, усмивки и пожелания за „Gute Reise!” В началото ми се струваше изкуствено и излишно, точно като във вицовете за германската любезност и деликатност. С течение на времето разбрах как тези отношения изграждат доверие между хората, създават някаква солидарност между тях, намаляват напрежението в изнервеното им ежедневие и успокояват опънатите им нерви. Защото, както вече всички разбрахме, там, на Запад, се работи здраво и се печели добре. Но това просто не означава непременно, че е лесно и хубаво …

Дом на красива улица

Дом е думата, която звучи прекрасно на всички езици. Но ако за нас означава къщата, в която живеем през целия си живот (или през по-голямата част от него), то за германците домът е нещо временно, свързано с пребиваване, обитаване, съчетано със създаване на максимални удобства. Домът му е там, където е работата му. Ако утре започне работа в съседния град или на другия края на Германия, взема най-необходимото, старите и вече непотребни вещи оставя (а не изхвърля) на тротоара пред къщата и те остават там един ден. После минават службите. Всеки може да си вземе това, което му харесва, и, уверявам ви, германците не са срамуват да го правят. А новият дом се устройва в новия град, с нови съседи, колеги и приятели. Не съм питала дали това им харесва, но всъщност желанието за промяна, както и спокойното й приемане, си зависят от човека.

Домът на моите приятели, за разлика от съседите, е собственост, която те упорито и от години изплащат. Наближават години за пенсия и вече имат планове за всичко – последните вноски за изплащане на къщата, продажбата, преместването в Берлин, размерът на пенсията, как ще живеят, кои места ще посетят и кога … И това ме учудва, защото в България една от предпочитаните фрази на наближаващите пенсионна възраст е: ”Няма да доживея до пенсия!”

Въпрос на манталитет.

Домът, в който гостувам, е красива двуетажна къща с мансарда, уредена и обзаведена практично, удобно и красиво. Но най-хубавото е верандата. Може би поради факта, че живея в едно от онези, пораждащи клаустрофобия, жилища, наречено панелен апартамент, съм влюбена в тяхната градина. Толкова е тихо, че на моменти ми се приисква някой нещо да извика, съседите да се скарат или поне да чуя детски гласове. Но градините са безлюдни, макар красиви и прохладни, с големи дървета, цъфнали храсти, цветя и много от онези глинени човечета – гномове, приказни герои, джуджета, гъски, които вече са модерни и у нас. С две думи, ако чуеш петел – със сигурност е мелодия от мобилен телефон.

Градинските съоръжения са последен писък на техниката, защото повечето германци са пристрастени към градинарството. Напролет улиците и парковете на Дюселдорф са невероятно красиви с цъфналите гардении, глицинии, люляци. Или в градската управа има много фенове на цветята, или това е просто въпрос на политика – може би красивата среда те прави по-ведър, спокоен, създава ти настроение за работа, дава ти самочувствие на човек, живеещ в богата и уредена държава и други подобни глупости.

Съседката е между най-интересните личности,

които познавам в Германия. Тя е около 65-годишна, мъничка и слаба, но толкова работлива и енергична, че на моменти в движенията й се долавя агресивност. Всяка сутрин, точно в 9.00, като някоя намръщена Баба Хола тупа пухените завивки, от които, естествено, не излиза нищо (дори сняг не завалява), после притичва през градината, за да не би някое паднало през нощта клонче да подразни чувството й за подреденост и накрая се развихря на улицата, където необичайната жега тази година е обагрила листата на дърветата в есенни цветове и те просто падат. Тя ожесточено ги събира с метличка и отправя закани към службите за чистота, кмета, канцлера и най-вече към дървото, на което през зъби казва, че го мрази. Никога, обаче, не пропуска да ме поздрави при гостуванията ми и да ми разкаже как е сложила на мястото й (изтормозила) някоя „мързелива” служителка в кметството. После следва историята за това какво се е случило по-нататък с нейната „hübsche Mama”. Старицата е почти 100-годишна и тя е намерила за нея най-добрия и скъп пансион, за който плаща всеки месец по 3500 евро. Сумата се споменава непрекъснато. „И струва ли си аз за такова обслужване да давам 3500 евро!?” или „Не мога ли да намеря аз нещо по-добро за 3 500 евро!?”. Безспорно Фрау Кесслер много обича майка си, купува й мили подаръци и наблюдава внимателно как се отнасят с нея. Най-важната й задача обаче е да постави на мястото им онези „ужасни медицински сестри” (с тъмна кожа), които само пушат в стаята, крадат, не им пука от нищо и най-вече не се грижат достатъчно за „meine Mama”. Кимам разбиращо, успявам от време на време да кажа и аз нещо от рода на: ”Ужасно! Как може! Бедната Ви майка!” Наистина й съчувствам. Няма деца, живее сама със съпруга си, който, в логично съответствие с нейната хиперактивност, е флегматичен и безразличен, има много пари, но няма никакви приятели и единствената й цел е „да сложи някого (или нещо) на мястото му!” Този път пледоарията й преминава всякакви поноси граници и аз тихо, и малко преднамерено, питам, защо не прибере майка си вкъщи. Би могла да наеме медицинска сестра, която ще се грижи за нея за сума много по-малка от 3500 евро. Усещам, че ме ритат под масата и млъквам. А когато за всеобщо облекчение тя най-после се скрива зад оградата, ми казват, че в нейния дом от 15 години не влизал никой.

„Нищо особено” за импресионистите

Имам късмет, че тази година Есен е европейска столица на културата. Градът е съвсем наблизо, скачаме в колата и тръгваме на желаното от всички пътешествие. Марта Людке – 82-годишна дама, майка на един от приятелите ми, е изключителна жена. Искрено й се възхищавам и тайно се страхувам от нея – от нейното съвършенство, от начина, по който изглежда, от богатата й култура и непрестанното й любопитство към света. Цел на посещението ни е Фолкванг Музеум и голяма експозиция на Каспар Давид Фридрих – най-известният германски художник-романтик. Още в колата Марта ми дава изрезка от статия, за да се запозная с оценката на изкуствоведите.

Впечатляващ е фактът, че в този делничен ден, при 39 градуса на сянка, музеят е пълен с посетители, дори се налага да чакаме на опашка за билети. Преди да вляза в първата зала, си взимам електронен пътеводител. 80 картини на художника са събрани от цял свят – изброих около 20 галерии (вкл. частни колекции), които бяха предоставили платната си за експозицията. Във всяка от залите има поне двама униформени служители, които внимателно наблюдават посетителите. Навсякъде са поставени уреди, измерващи влажността на въздуха. Тишината и приглушената светлина

създават усещането за съучастие в тайнство,

каквото би могло да бъде въздействието от една изложба (или една само картина). И то се усеща по лицата на хората, които са тук.

Не бих мога да кажа колко дълго продължи обиколката из залите, защото те бяха над 10 – истински лабиринт, в който, съвсем естествено, се загубих. Явно съм объркала и посоката за изхода, защото в един момент се озовах в зала с много светлина и срещу мен засия с цялото си великолепие картина на Ван Гог. Щастливата случайност ме отведе при друга колекция, в която най-после можах да видя платна на любимите ми импресионисти  Гоген, Дега, Моне, Реноар. „О, това е вече нещо друго!” – спокойно отсъди Фрау Людке, когато най-после ме откри. И от тона й стана ясно, че това „нещо друго” е на светлинни години от Каспар Фридрих или казано с други думи –  нищо особено. Всъщност, вече знам защо те имат това усещане за значимост на всичко, което са създали. Но това, както се казва в такива  случаи, е друга тема.

Картината, която ще помня.

Пред една от най-известните картини на Каспар Фридрих, „Двама съзерцават луната”,  се е изправил възрастен господин с елегантен светъл костюм, папийонка, красив  бастун в едната ръка и електронен пътеводител в другата. Той стои търпеливо зад група ученици и изчаква да се отдръпнат, за да се приближи. Едно от децата посочва някаква светла точка в картината и прошепва, но достатъчно силно, за да чуят всички:”Вижте каква ярка звезда!”. В този момент се чува ясният и неочаквано силен глас на стареца: „Това е Венера!”. Учениците го поглеждат невярващо, суетят се още малко пред картината и си тръгват. А старият човек включва своя пътеводител и приближава до платното.

Вечерта споделих случката с приятелите си. Беше около 21.30, но все още светло. Йорк ме изведе в градината и ми посочи небето: ”Ето там, Марианне, това наистина е Венера”. Срещу съмнението ми те извадиха атласи, албуми и безапелационното: „Консултирали сме се!”.

Не знам дали това беше Венера – същата, която старият аристократ показа на картината. Не знам дали и това всъщност има някакво значение – че отидох на 2000 км от родината си, за да видя в небето най-красивата планета. Знам, обаче, че когато нощем, от терасата на панелното си жилище я търся, виждам я или не – тя е там, където е била, когато художникът преди 200 години я е пренесъл в картината си.

И където ще остане завинаги.