Поразмислих и се отказах (временно, разбира се.)
Ще кажете: Ей, уплаши се! Не. Знаете, че не съм от плашливите. Причината е друга: Отчаяна съм! Не виждам никакъв смисъл в това да кажа на едни самозабравили се, алчни, манипулативни, крадливи и арогантни лица, че са такива. Като го казвам от години, какво?! Нещата дори стават по-зле. Макар че …. може и да е имало смисъл!
И така, уважаеми читатели, реших малко да си почина от гнева и огорчението и да сътворя нещо за другите си читатели – тези, които предпочитат в блога ми приказките на Баба Шехерезада, а не записките на Баба Гицка. Както знаете това са двете ми основни превъплъщения:
Разказвачката на приказки и Свадливата сврака.
Известно е, че съм от пристрастените към книгите и четенето. Доскоро смятах, че за огромна част от книгите, които съм прочела, нямам никакъв спомен. Обаче се оказа, че греша. Човешката памет е толкова загадъчна, необозрима и невероятна, че по-добре да не я анализираме. Защото, колко дни от живота си помните, колко случки, хора, казани думи, радости, обиди, любови … Как тогава да помним книгите?! А защо ви разказвам това? Защото от години един ярък образ тормози съзнанието ми. Но, за съжаление, нямам идея откъде се е появил: може би от книга, нечий разказ, сън, асоциация … Затова реших да ви разкажа тази приказка, без да претендирам за абсолютно авторство на идеята. Просто ще го споделя, за да го забравя.
***
Автобусът
Имаше едно време едно момиче на име Ирис. Живееше в малък град на брега на река. Животът му течеше далеч от веселия младежки живот и онези толкова приятни момичешки събирания, които преминават в гримиране, клюки и безкрайно кикотене. Ирис бе винаги сама – у дома, в училище, на улицата, в мислите си. Нямаше си и любов.
Но един ден училищното време просто свърши. Тя получи дипломата си на обичайната тържествена, но за нея безсмислена церемония, тъй като нямаше майка, а баща й, както винаги, не можа да дойде. Прибра се вкъщи и изведнъж усети, че животът се изправя пред нея в целия си ръст с един-единствен въпрос: А сега накъде?
От този ден нататък за нея сякаш времето спря и когато вечер се разхождаше по брега на реката я обземаше
страшното чувство за безвремие и безкрайност.
Нейните връстници се вълнуваха от хиляди въпроси – кой университет да изберат, как да прекарат последното лято в родния си град, дали пък да не вземат да поработят, да започнат ли някоя любовна връзка, или да изчакат студентския живот … Ирис нямаше да отиде в университет, защото нямаше кой да плати за него. Затова времето й преминаваше, както и преди – в самота. Единствената любовна връзка, която случайно завърза, завърши катастрофално само за седмица. Много бързо я изгониха и от магазина, в който намери работа, защото не се държеше достатъчно любезно с клиентите и не им се усмихваше. Беше на работа само един ден. Когато се прибра вкъщи, баща й поиска да говори с нея.
Тя разбра, че неизбежното ще се случи.
Дългогодишната му връзка с високата и грозна 50-годишна госпожица – любовта на живота му, най-после бе стигнала до щастлива развръзка. Ирис трябваше да я приеме като своя мащеха. Тя отказа да разговаря за бъдещата сватба и излезе на дълга разходка край реката. И тогава го видя.
Старецът седеше на пейка на крайбрежната улица, останала от автобусна спирка, която отдавна не съществуваше. Момичето спря зад него и го огледа внимателно. Беше поне 80-годишен, приятен на вид, облечен с чистичък, но овехтял черен костюм, поомачкана бяла риза и лъснати до блясък обувки. Беше отпуснал тънките си ръце на бастун, стиснат между треперещи слабички колене. Взираше се в реката и от време-на време поглеждаше към улицата, за да види дали не идва автобусът.
– Тази линия я закриха преди 3 години – каза Ирис.
– Грешиш! – тихо отвърна старецът.
Тя си тръгна.
Един ден случайно срещна своя съученичка, с която преди години се бяха сприятелили. Двете размениха по няколко нищо незначещи фрази, но Ирис си спомни, че само с нея беше споделила своята единствена мечта – един ден
да се разтопи в пространството и да изчезне.
Но това не означаваше да умре! Не! Беше съвсем друго нещо. Съученичката й се втренчи в нея, сякаш бе луда, и повече не я потърси.
В края на лятото, когато вечерите край реката станаха хладни, Ирис започна да остава по до късно на брега. Една вечер спря на отсрещния тротоар, за да погледа стареца. Той продължаваше да идва всеки ден, сядаше на пейката и чакаше. Когато съвсем притъмня, тя реши да си тръгне, но в този момент видя как на спирката пристигна голям автобус, целия грейнал от светлини. Вратата се отвори и старецът се качи. Вътре нямаше никой, но, очевидно, това не го смути, защото седна на първата седалка, откъм страната на Ирис. Преди да отпътува, се обърна и й помаха.
После автобусът се загуби по оживената вечерна улица.
Ирис се прибра вкъщи и цяла нощ не мигна. На другия ден стана рано, подреди къщата, сготви любимата супа на баща си, събра багажа си в малка кръгла чанта, облече старото зеленикаво манто, останало от майка й, и внимателно затвори вратата след себе си. Не се обърна нито веднъж. Направи обичайната си дълга разходка край реката и се отправи към спирката. Седна на пейката, на която през цялото лято бе стоял старецът, и зачака. След около час дойде Автобусът. Беше абсолютно празен, но пак грееше в светлини. Когато вратата се отвори и Ирис се качи, видя, че няма и шофьор. Но това не я учуди. Знаеше, че когато мечтите се сбъдват, има и магия.
После Автобусът тръгна.
Повече никой не я видя.
В една новогодишна нощ, когато градският площад бе пълен с весели компании, които пееха, танцуваха и се прегръщаха с блеснали очи, забелязах между нас да минават хора, които на пръв поглед изглеждаха като всички останали. Някои от тях бяха сложили весели шапчици, а други носеха бутилка с шампанско в ръка, може би, за да не се различават от другите. Но се различаваха. Защото бяха сами … И бяха тъжни. Хора – сенки!
Има такива хора. Има и такъв Автобус. Той идва понякога, но ние не го виждаме.
Докато не дойде за нас …