Боже, колко ни е страх! И колко дълго ни беше страх преди! Да кажем каквото мислим, да опонираме на партийното празнословие, да иронизираме политическата демагогия и „капацитета” на управляващите или да се посмеем от сърце на някой забавен виц, който ги правеше на пух и прах … Толкова много страх, озъртане, ослушване и никакво доверие на никого – как не, беше пълно с доносници! Ще кажете, че преувеличавам и не е било точно така. Може. Особено за онези граждани, „винаги верни на партията”,
които й дължаха всичко и бяха готови да умрат за нея. Уж!
Защо ви припомням всичко това, уважаеми читатели, по някакъв начин свързани с онова време? Предполагам, и вие вече имате усещането, че се връщаме към атмосферата и порядките на онези, омерзителни, (макар и прекрасни за други) времена. Дали се питате понякога защо толкова ни е страх? Нали вече живеем в демокрация! Нали можем да кажем какво мислим за управниците, политиците, депутатите, кметовете, съдебната ни система, полицията … И като можем, защо не го правим. Дори когато виждаме стряскаща несправедливост, далавери и конфликт на интереси, роднински и приятелски кръгове, които си разиграват коня (в някоя общинска администрация, да речем), престъпления, предизвикани от задушаваща алчност, мафия, която е хванала властта в чудовищен капан … Мълчим! Не протестираме! Не питаме! Не разследваме! Налягаме си парцалите! Защото …
Преклонена главица сабя не сече!
Това е надписът, който трябва да краси входа на Народното ни събрание. И не само! Да се постави на всяка институция, администрация, училище, университет, та и на всеки дом. И който откаже да го постави, да му се изгори къщата и да се прокуди този келеш някъде надалеч – в Северозапада, да речем. Ще кажете: Е, прекаляваш! Така е, и това беше целта ми: Да ви ядосам. И после да ви попитам, знаете ли накъде отиваме всъщност?! От сутрин до вечер четем какви хубави неща ни се случват – и в БГ, и особено в Пазарджик. Защото нали най-важна е добрата новина?! Да сме позитивни! Да видим хубавата страна на това, което се случва (особено, ако е дело на кмета). И като го видим, да го напишем, да го снимаме, да го декларирам, лайкваме и споделяме. А в основата на този шербет са или партийните хора, или едни други, получили тлъст дял от баницата. Макар повечето да са на трохи, с обещание за благинки. Ама друг път!
Уви, познавам немалко такива.
И вместо да напрегнат мишци и най-вече мозък, та да свършат нещо и си изкарат с честен труд прехраната (моля, не се смейте!), седят и чакат в блажено очакване – парите, успеха, богатството, славата. И междувременно ръкопляскат. До посиняване. Нищо не ги стряска, нито това, че децата ни си отидоха, нито мизерията по селата и неравната им битка с престъпността, нито недоимъка, в който живеят пенсионерите, още по-малко недалечното бъдеще, което се мерджелее на хоризонта. А то е … Здрач! Сигурно сте забелязали, че в здрач най-много се размива пейзажа – и хората, и дърветата, и къщите, и мислите … Натам сме се запътили.
Стивън Хокинг даде само 1000 години на планетата ни. А ние колко ще дадем на нашата държава, демокрация и общество, преди напълно да се изроди. Не знам в какво: хаос, диктатура или пълен контрол на мафията. Бедно ми е въображението! Сигурно се успокоявате с това, че дотогава няма да сме живи! Може! Но не е ли това времето на нашите деца и внуци! За Бога, хора, какво им оставяме?!
Страшно е! А който не го вижда и усеща, блажен е … или глупав!?
Смъртта на младата журналистка от Русе отново надигна тази вълна на страх и гняв, но най-вече на недоверие. То буквално ни залива. Никой на никого не вярва. Хванали сме за косите и си крещим. Никой никого не слуша! Може би това е нормално за държава, в която доверието в институциите е унизително ниско. И когато някой техен виден представител се изтъпчанчи по телевизията и каже нещо, всички решават, че истината е точно наобратното. Как стигнахме дотук? Сигурно философите и психолозите могат да обяснят. А някой ден и писателите.
Но това вече е без значение. Защото нямаме път назад.
Омерзена съм от реакциите, които, все в търсене на истината, се опитаха да омаловажат журналистическата дейност на тази млада жена. Направиха го твърде рано и твърде бързо. Направиха го въпреки необходимостта (точно в този момент) просто да дадат подкрепа. Защото състраданието е празно без искреност. И няма да стопли детенцето, останало без майка. Направиха го и защото са уверени, че точно на тях това няма да се случи. Вероятно защото не смеят да отлепят езика си от нечии подметки и смятат, че това ги пази.
Но … неведоми са пътищата Господни.
Никой от нас не знае дали ще има утре.
Затова нека днес бъдем хора – страхливи, уморени, отчаяни, разгневени, но … хора.
Утре вече ще е късно!