„Ние избираме да отидем на Луната в това десетилетие и да направим други неща, не защото те са лесни, а защото са трудни…“ (Джон Кенеди)
Публично известно е, че има два основни типа хора. Първите гледат напред и нагоре, не се вторачват в злободневието на деня, позитивни и добронамерени са. Вторите непрекъснато търсят кусури на другите, имат прекомерно (и неоправдано) високо самочувствие и се месят във всичко. И не дай, Боже, да изразиш друго мнение или пък да им противоречиш! Не завиждам на този, който ще го направи за втори път, защото ако първият ще е от недоглеждане, вторият ще е грешка. Откъде знам ли? От опит.
Когато американското правителство (в мандата на президента Джон Кенеди) решило „да хвърли“ милиони долари за „Аполо“ – първата космическа програма за изпращане хора на Луната, обществото се разделило на две. Огромна част от данъкоплатците хич не били съгласни толкова пари да отидат незнамкъдеси, сиреч, на вятъра, вместо да се вложат в нещо по-прагматично, полезно и с видими резултати, поне докато са живи.
Но когато Човекът стъпил на Луната, станало нещо нечувано!
Светът полудял от радост. Вярвайте ми, защото го помня. Макар и здраво впримчени в хватката на соцлагера, нямаше как тази новина да не бъде съобщена на всемира, включително социалистическия. Бях с родителите си в местен планински курорт (20 юли 1969 г.), а от радиоточката гърмеше: Човек стъпи на Луната! В онези невинни години едва ли съм можела да осъзная величието на този момент, но когато се свечери, погледнах към нея и се влюбих. В Космоса. Оттогава не само мечтая да пътувам през Вселената, но дори съм си избрала планета, която да „посетя“ (някой ден) – Марс, разбира се. А за това е виновен онзи великолепен чудак и гений Рей Бредбъри с неговите „Марсиански хроники“(1950 г.) Нищо че не се качвам дори на виенско колело. Нали затова са мечтите!
А сега, да си дойдем на думата. Защо ви ги разправям тези работи?
Колкото и да изглежда ситуацията около финансирането и реализацията на програмата „Аполо“ извънреден случай, мисля, че не е. Защото винаги и за всичко е така. Всеки ден го виждаме и в живота си, и най-вече в социалните мрежи (къде без тях). И проблемът всъщност е, че едната група вече застрашително доминира – тази, по-агресивната, недоволната, гневната. Познавах и познавам доста такива хора, но в моя кръг те вече са на изчезване. Ограничих контактите си с тях, не толкова, защото са ужасно кресливи, а защото философията им ме смазва. Те непрекъснато говорят за някого и го осъждат с такъв апломб, сякаш са
небесния (на провидението) съд и оценките им са последна инстанция.
Ако говорят за познат, близък, съсед, колега, дори приятел, който по някакви, неведоми според тях, причини има повече, разбирай повече пари, по-хубава къща, кола, мебели, работа, заплата, статут в обществото, то оценката им звучи горе-долу така: „Този ли, бе?! Нали го знам, за чеп за зеле не става!“ И следват подробни разкази за това как той изобщо не заслужава това, което има, докато ядосаният високоговорител заслужава много повече. И не, това не е просто завист, много повече е. По време на един от протестите при редовното правителство, един протестиращ много се беше ядосал на премиера Денков и го призова от екрана да си сменят заплатите, за да видел и той как е. За това става въпрос. Липсата на каквато и да е реална преценка за това кой си, какво можеш, какъв си избрал да бъдеш, каква позиция имаш в обществото, какво си постигнал и най-вече ЗАЩО? На такъв човек изобщо не му минава през главата, че за да е това, което е, за да е там, където е, вината/заслугата в огромна степен си е негова, а не на онзи, който има повече. И тъй като взе да става умозрително, ще дам няколко примера.
Решил нашият кмет да направи нещо добро,
малко наистина и съвсем прагматично (нищо общо с полет до Луната) – да се изчистят детските площадки или селските дерета, да се напръскат тревните площи срещу паразити, да се измият улиците, да се посадят дървета и т.н. И се започва. Ама, защо точно това пък ще се прави сега, няма ли друго по-важно (синдромът „всичко Мара втасала“)? И не може ли за по-малко пари? А пък тия, дето ще го правят, хич не им е чиста работата. и т.н. Да, чуват се и разумни гласове, но са малко.
А каква страховита реакция последва промяната в заплатата му. Наистина не разбирам как някои хора изобщо не си дават сметка какво е естеството на тази работа – задължения, отговорности, напрежение, стрес, ядове и тегоби от всякакво естество. (Дали пък да не му дадем заплата, колкото на касиерка в голям столичен хипермаркет?!)
Но не, те виждат само привилегиите. И парите.
Знам го, защото съм била част от такъв екип и никога повече не искам да бъда. Не е за мен! Напрежението е огромно, а всяка грешка има последствия, които буквално могат да те разболеят. И никаква заплата, имидж или привилегии не могат да го компенсират. Затова бих казала на недоволните пък от избора на заместник-кметове, да си поемат дълбоко въздух и да изчакат. Много скоро ще се разбере кой може и кой не. Да си призная, бях изумена от детайлите и подробностите (житейски и професионални), които някои „детективи“ извадиха за тях. Пак онзи синдром: „Този ли, бе, знам го аз колко струва!“ Да, съгласна съм, че четирима заместници са малко множко, но не бих се задълбочила в тази тема. Така е решил кметът, така е направил. И ако е сгрешил, последствията ще са най-първо и най-вече за него.
При общинските ни съветници обаче нещата са по-различни. Беше време, и то недалечно, когато не само не ги познавахме, но и нямахме идея какво правят там. А провеждането на сесии, ако се отразяваше изобщо, беше в няколко реда. Но времената се промениха.
Сега знаем повече и искаме повече.
Затова и въпросът с техните заплати стана особено щекотлива тема. Разбираемо е, това все пак не е основният им доход. Предполага се, че са хора с образование, кариера и възможности много над средните за страната. И добре платени. (Повтарям: Предполага се!)
При едно мое служебно пътуване в Италия посетихме администрацията на малка община, разположена в прекрасна стара сграда. По време на обиколката и лекцията с изумление научихме, че 13-те им съветници не взимат заплати. За тях било важно, че са част от управлението на Общината – престижът и уважението на съгражданите им били достатъчни. Е, ние чак дотам няма да стигнем, но ми стана любопитно, ако утре оставим съветниците си без заплати (хипотетично, разбира се), ей така, да работят „на ползу роду“, колко от тях ще останат?!
Питам аз и отговор не искам.
Иначе, покрай тях в този мандат доста скандали се вихрят. Не че е съвсем необичайно, но взе да дотяга. Да вземат малко да се стегнат и наистина да си изкарват заплатите с труд, експертиза, чест и достойнство. И тогава ние, със същото отношение и чувства, ще им плащаме заплатите, каквито и да са те. Защото ще правят нещата „не защото са лесни, а защото са трудни“.
И ще си позволя за втори, и последен, път да отговоря на онези лица от преобладаващата група (които непрекъснато ме обстрелват с негативни съобщения и коментари), как така критикувах предишния кмет, а този – не. Отговорът е съвсем простичък. И предишният кмет се радваше на моето благоразположение и одобрение в началото. Дори гласувах за него. Но после нещата се промениха. Това, разбира се, не означава, че те винаги ще се променят към по-зле.
И накрая, ако ми позволите – една екзотична идея.
Винаги съм смятала, че един кмет трябва да има с кого да се съветва, когато взима най-важните си решения. На този етап е очевидно, че това не могат да бъдат настоящите ни съветници (с малки изключения). Но един Обществен съвет, съставен от най-умните, мъдри и успели хора в общината, може, когато е необходимо, да се събира при градоначалника и да го съветва. От старейшините – само мъдрост, експертиза и почтеност, нищо повече. И си ги представям по-възрастни, защото ако младостта лети и чупи криле, зрелостта ходи бавно след нея, лепи, поправя и лекува. Но най-вече указва правилната посока.
И колкото и да сте умни и красиви, мили млади хора, ви липсва нещо, което идва само с годините – житейският опит, натрупан след много грешки, провали, пропадания, загуби и катастрофи. Вслушвайте се в него без ирония и снизходителност. И знайте, че отивате там, където ние вече сме били. А оттам не можеш да се върнеш, за да поправиш, залепиш и излекуваш.
Защото трябва да продължиш напред.
И да летиш!