Ерго …

„За да управляваш хората, трябва да говориш като техен слуга. 

За да ги водиш, трябва да ги следваш. (Лао Дзъ, „Пътят”)

Знам, че пак е време за избори и ако се пише нещо, за това трябва да се пише. Ама, този път нещо не ми е на сърце, уморих се. А и какво ново да напиша. Че трябва непременно да гласувате! Че трябва, разбира се, да гласувате за тези, за които гласувам аз. Че всеки друг избор е грешен, неразумен, малоумен, та и инфантилен. Че само моите хора са правилните, в тях е надеждата ни за просперитет и европейско бъдеще …

Но няма да го направя. И ще ви кажа защо.

Не съм отскоро на този свят, политиканствам, откакто съм се родила (почти) и съм на всяка манджа мерудия (без математика и физика). Чета много, дори повече, отколкото е полезно, дори мога да изслушам чуждо мнение докрай, без яростно да му опонирам. Накрая обаче, винаги, винаги, винаги, ледената кралица в мен оживява и пуска в действие както „сладката“ си ирония, така и гадния си сарказъм (не непременно в този ред). А всичко това би трябвало да означава, че съм насъбрала достатъчно опит и знания, за да бъда по-категорична в изводите и преценките си, но не и мъдрост, за да съм непременно права.

За това се иска хладен ум и по-малко емоции, но … ние ги нямаме.

Смятам, че почти 90% от избирателите, които ще гласуват, отдавна знаят за кого. Нищо и никой не може да промени решението им (моето също). Ще кажете: Как пък ги изчисли?! Ей така, чрез моята си „социологическа агенция“ – приятели, неприятели, познати, роднини, близки и всякакви други хора, с които животът ме е срещал по един или друг повод. Вече не се карам и не споря с другомислещите, макар понякога да си казвам, че това, което мислят и говорят, е невъзможно, нелепо, тъпо, безсмислено, дори безумно. Обаче! Дали и те не мислят така за мен?! Сякаш живеем в два свята, две паралелни реалности, нищо не ни свързва и нищо не ни обединява, дори напротив –  трудно се понасяме. Социалната мрежа (а и не само) гъмжи от яростни препирни, нервни изблици, грозни реплики и обиди.

Всичко става лично там.

Е, аз се отказвам от подобен формат на „битката“. Ще пиша и ще казвам каквото мисля, но няма да се опитвам да ви променя. Не мога, а и не искам. Вероятно ще попитате: Че за какво ни е тогава тази толкова скъпа кампания? Ако нищо няма да промени?! И аз това се питам. Може би, заради онези 10-15 процента, които още не са решили. Защото като изключим твърдите ядра, купения вот и негласуващите, май толкова остават. Пак по моята си, твърде фриволна, както вече обясних, социология.

Признавам си, че никога досега не съм била толкова незаинтересована от предизборна кампания. Интересна ми е само в „професионален“ план. Е, не е чак забавление.

Защото истинската кампания всъщност е между изборите.

Но тогава те просто нямат време за нас. Стоят си в столицата, разхождат скъпите си обувки по жълтите павета и решават велики държавни дела. Говорят ни от телевизора, поучават ни, лъжат ни, карат ни се … Ама, по-често си говорят един на друг. А като дойде време за избори, тръгват да обикалят градове и села. Но като ги питат: Къде бяхте досега?, отговарят точно като обиграни политици: Вече няма да е така! Минава време и пак е така. И си мисля, че след „всички са маскари“, това е втората основна причина, хората да не гласуват. Смятат, че на никой не му пука за тях.

И още нещо. На миналите избори видях как една партия направи кампания като по учебник – нейните кандидати обикаляха, срещаха се с хората, говореха, разясняваха, агитираха. Същевременно кандидатите на една друга партия хич не се веснаха. И познайте! Първата загуби, а втората спечели. И не, няма особено значение кой кой е, защото става въпрос за един порочен модел –

голямото пазаруване (което, казват, било престъпление).

И едни други избори скоро ще изгреят на хоризонта – местните. А там нещата са повече от лични. Познаваме кандидатите, кариерите, успехите и провалите им. Някои от тях са ни роднини, други – приятели, трети – живеят на съседната улица. Животът ни в голяма степен зависи от решенията именно на тази власт. Вероятно ще видим същите лица – и от кметския кабинет, и от залата на Общинския съвет – те просто са абонирани за властта. И голяма част от тях няма да се мръднат – вотът им е в кърпа вързан.

Що се отнася до кметската кампания (направо настръхвам от възторг и нетърпение), тя вече започна. След Градините на света, ще строим и Паметник до небето чак – може би най-големият на Балканите, най-високият на планетата и най-красивият във Вселената. Браво, браво, супер! – написаха някои мили хора в социалната мрежа. Ама, знам ли?! Защото онзи ден ми се случи да мина по най-дългата алея на Градската градина. Беше валяло, а многобройните счупени плочки шляпкаха на всяка моя стъпка. И не знам защо се сетих, че тази алея едно време (съвсем неотдавна) беше много красива, мозаечна, здрава. Ама я изкъртиха и направиха тази.

Абе, както се казва, новичко да е и от тази власт сътворено.

Няма значение как и на каква цена. Но вероятно ще кажете, уважаеми читатели: Много си елементарна, все в земята гледаш? Вдигни очи! Ще видиш Градини, Стадиони, Паметници, Чудеса и Рекорди всякакви. И ще сте прави. И не! Защото тези дни прочетох едно интервю на отличния ни кмет. И с удивление (макар и не прекомерно) се сблъсках с неговата автентична философия, морал и естетика … И ме беше срам. Ще кажете: А ако е манипулация?! Де да беше, ама не мисля. Вярвам на тази медия, а и досега никой не го е опровергал. По-важното обаче е, как може да се обясни всичко това. Мисля, само с три думи: Его, самозабравяне, безнаказаност!

Ерго! Време е за промяна. Отдавна е време.

Но тя не може да дойде без нас. И докато не го осъзнаем, ще се обвиняваме, мразим и обиждаме, дори без да се познаваме.

„Разделяй и владей“ е древен принцип на държавната власт, но от него (кой знае защо?) не се отказват и съвременните политици.

И да, разделиха ни. Но не отчетоха една дребна подробност.

Така най-скоро и безславно си отиват и „владетелите“.