Лятото е много специален сезон – дълго чакан, мечтан, дори бленуван, особено през онези студени зимни дни и нощи, когато Коледата е отминала, Новата година и тя, та дори онези многопразници в началото на януари – време за ядене и пиене, за луди купони и кавги със съседите. Но като наближи премиерата на този най-желан сезон (някъде през май), се започва Голямото вайкане, оплакване, мрънкане, пъшкане и мърморене.
Най-напред за няколкото килца, които сме притурили през зимата, които здраво ще опънат летните ни дрешки и о, ужас! – каква полза от Summertime, като няма да сме слаби, секси и красиви! Но това все пак се оказва по-малкото гайле, тъй като месецът е толкова натоварен с празнични събития, че кой ли пък толкова ще ти обърне внимание, особено ако си над 30? Лека-полека обаче от малкото вайкане преминаваме към Голямото градско тюхкане.
Първото: Празника на Пазарджик.
Само чакаме да видим Програмата и започваме: Нито певците „като хората“, нито актьорите – колкото трябва „прочути“, нито събитията достатъчно (или са малко, или много), нито мястото за тях е избрано правилно (като че ли има повече от 2-3 варианта), да не говорим за организаторите – само се фръцкат във ФБ и никаква работа не вършат. И не, не ми казвайте, че прекалявам, защото и аз, като всички вас, надниквам тук-там по мрежите, чета и „се забавлявам“. Вече съм ви казвала, скъпи читатели, че от години не излизам за Празника на Пазарджик – не ми е интересно, а и навалицата ме изморява (от годините е). Но! Не казвам, че не трябва да има такъв празник или че нещо не му е наред. Напротив. Това е чудесен повод хората да си сложат новите дрешки, да пообиколят центъра, да разгледат сергийките, да срещнат познати и непознати, да се поразговорят за туй-онуй, а накрая и да се порадват на празничната програма. Кой се зарадвал, кой не – все тая, няма угодия. И, разбира се, да видят кмета, че по нашите ширини
повечето лица на ръководни длъжности са по-скоро медийни образи,
отколкото живи хора. Познаваме ги от снимки, слова, поздравления, коментари, обвинения, обяснения и всякакви други аудио-визуални проявления. Но не и на живо. Сигурно ще кажете: Ти пък нищо не каза! За близо две години не си виждала кмета?! Ами, не съм, но не е виновен кметът, а госпожата (сиреч аз), която никъде не ходи – от работа – вкъщи, с внучето, с приятели на кафе и толкова. Но пък си мисля, че би било чудесно, ако той намери начин да се среща по-често с гражданите – неформално, разбира се. Не говорим за тържествени слова, отривания, награждавания и т.н. Все ще се намери конкретен повод. А ако не се намери, да се създаде. Така хем хората ще могат да си кажат тегобите и проблемите и да изразят безкористни мнения за това-онова, хем градоначалникът ще си свери часовника. Аз например бих отишла на такава среща и бих споделила мнението си за състоянието на тревните и цветни площи в града. В иначе красивата ни Градска градина изчезна дори тревата. И други работи бих казала, разбира се, не само критични, защото харесвам този млад управленски екип и вярвам в него. Поне засега.
И така, от дума на дума, стигнахме до награждаванията.
Без да се чудя и мая, направо ще кажа, че наградите при нас са твърде много, връчват се (та и се повтарят) всяка година и няма област, в която да не се раздават предоволно (ако има, не се сещам). Ще кажете: На теб пък какво ти пречи? Не става въпрос за това дали явлението е удобно или пречи на някого, а за стойността на тези отличия. С годините те просто девалвираха! Само си представете, ако избирахме почетен гражданин един път на 5 години. Или всяка година се даваше само по една награда в областта на образованието, културата, спорта и т.н. Каква стойност би имала тя! Ако пък няма на кого, няма да се даде. И тук е моментът да поздравя екипа, който реши тази година да не се присъжда отличието „почетен гражданин“. Че както я бяхме подкарали, след няколко години портретите им трябваше да се подреждат на втория и третия етаж на Общината, та и по-нагоре.
Ама, някои хора щели да се сърдят.
Вместо да се сърдят, да помислят. Времето е най-добрият съдник за нашите дела Трябва време. Дори е по-вероятно да не получим признание в отрязъка, който ни е отреден. Не бива аз, вие, някоя вездесъща комисия в Общинския съвет или приятелска група да влиза в тази роля. За съжаление, това се случва при нас от много години. Така е и с паметниците. Страната ни е осеяна с паметници на лица, някои от които, ако и да са заслужили внимание с талант и постижения, не са преминали присъдата на времето. Но … това са брътвежи на една госпожа в надсредна възраст, която си е скептик по природа.
Така че, четете, ругайте и продължавайте.
И още малко за наградите. Преди години, когато бях директор на Библиотеката (тогава се наричаше Универсална научна, преди това – Окръжна, а сега е Регионална, затова просто си я пиша с главна буква), точно преди 24 май, отдел „Култура“ в Общината събираше целия наличен състав от културните институции на тържество на 10-тия етаж (тогава беше Кафе, сега не знам какво е). Нищо особено – малко речи, скромна почерпка, приятелски срещи, разговори и т.н. Но една година се случи „чудо“. Наградиха всички директори на културните институти с тиквени медали. Не се шегувам, макар че самата церемония и медалите си бяха шега. Много се смяхме и забавлявахме, а аз дори известно време пазих медала, докато съвсем се спаружи. Но не заради „отличието“, а заради спомена и преживяването. В края на тържеството, внезапно от тонколоните гръмна
„Върви, народе възродени …“
Всички се изправихме на крака и запяхме. В очите на някои от нас имаше сълзи. Да, едно време наистина бяхме по-сантиментални, но имаше и друго. В този момент за пореден път осъзнахме, че сме силни само като общност, като народ, като българи. И ще успеем само заедно! А ако сме заслужили признание за делата си, то ще дойда с времето (няма значение под каква форма).
Разбира се, това са спорни разсъждения. Но аз съм си такава, спорна, дразнеща и опака. И като прочетох последните редове, се размечтах. Дали пък някой няма да вземе да ме възпее – едно хип-хоп парче най-ще ми отива. Не ми е по-сърце този стил, ама пасва на текстовете ми. Например: „Имаше една госпожа, много гадна беше тя; Все на нещо ще се цупи, вместо хапче да си купи; Тази баба Цуцулана, стара градска мърморана, как не спря и как не млъкна, откъде ли пък се пръкна?!“ и т. н.
Пък покрай шегата дано сте усетили и друго, уважаеми читатели.
След Голямото награждаване, също оплюто подобаващо от онази група „Голямото градско тюхкане“, да се готвят: Голямото почистване на фасадата на Младежкия дом, Голямото (на световно ниво – ха, дано!) проектиране на Градския пазар, Голямото ремонтиране на моста на река Марица, Голямото саниране на жилищни блокове, както и други Големи работи. И ще си пишем коментари, и ще си ги четем, и ще се „забавляваме“…Защото, кой знае защо, си мислим, че всичко това е на гърба на другите. Нас не ни засяга.
Иначе, всички много обичаме Пазарджик. И, ако сме в настроение, може и да си запеем онази песничка: „Пазарджик, Пазарджик, град мой любим, град на мечтите, град несравним …“ И докато пиша тези думи, вече виждам коментарите: Любим ли, хайде, моля ти се – мръсен, грозен, западащ, безлюден. А едно време какъв град беше!
Да, беше. Но онова време си отиде с едни други хора.
Ние сме наред.
Бел. авт.: Снимката е от Германия.