(За кожата на един кмет)
Едно време много ходехме на кино. В двата киносалона на кино „Млада гвардия“ всяка седмица пускаха нови филми, а когато бяха американски или с Гойко Митич, дори се чакаше на опашка за билети. Преди около седмица един от тези филми – с Ален Делон и много екшън (е, като за онова време) – изскочи в съзнанието ми. Там всички търсеха, та и се изпотрепаха заради някакъв списък. Накрая се оказа, че списъкът е на корумпирани високопоставени лица, които чрез уличаващи доказателства ги държаха на … каишка. Извинявам се за жаргона, но така май най-ясно ще стане за какво ще си говорим. Сиреч: Ако не правиш, каквото ти наредим, с теб е свършено! Ама, по онова време, нали всичко беше прекрасно, а властта – бяла и чиста като сняг, този списък не ни впечатли особено.
И е време да обясня защо точно сега се сетих за него.
Тези от вас, които ме познават, или поне следят писанията ми вече над 15 години, вероятно си спомнят, че преди време бях в листа с кандидати за общински съветници. Няма да обяснявам и да се оправдавам защо един сравнително благоразумен човек като мен е влязъл в подобна авантюра, но е факт, който не отричам, и за който не съжалявам (най-добрият опит е негативният.) И като дойде време да си видя преференциите … Гледах и не вярвах на очите си. После се смях от сърце. Ами то, ако се вярваше на протоколите, дори децата ми не бяха гласували за мен (в нашата секция). Да не говорим за онези 100-тина души – близки, приятели, познати и непознати, които ми се обадиха или ми писаха, че ще дадат гласа си за мен. И на които вярвам и досега, защото нито съм искала това от тях, нито пък щяха да пострадат, ако не го направят. Тогава си помислих, че нещо не е наред, но си рекох:
Всяко зло за добро (най-омразната ми поговорка!)
И като ги гледах тези дни видеозаснеманията от последните избори и онези „другарки и другари“ какви ги вършат, направо онемях. Ще кажете: Ама, ти наистина ли си толкова наивна?! Не, но не вярвах, че сме стигнали чак дотам! Седят си едни лели и чичковци и най-спокойничко си слагат чавчици по бюлетинките според насоките, които са им дали. Други път закриват с дупето си камерата, трети правят тайни знаци, четвърти подават сигнали с кодова дума … Да плачеш или да се смееш?! И да ви призная най-чистосърдечно, дори на онези наши неграмотни съграждани, които не знаят нито за какво гласуват, нито за кого, не се ядосвам чак толкова, колкото на „другарите-фалшификатори“ (верни на партията, все едно коя). Онези с 50-100 лева поне ще нахранят челядта за 2-3 дни, толкова са изпаднали.
А другите …
А сега си представете един много посредствен човек, който на всичкото отгоре страшно го мързи. Но пък е много амбициозен. Гледа другите какви къщи и коли имат, какви дрехи носят, в каква среда се движат, колко са важни, а пък, като ги гледаш – нищо особено. И един ден нашият човек се събужда с твърдото намерение и той да успее. Обаче понеже няма много акъл, пък и го мързи, избира една къса и бърза пътечка към успеха – политиката (поне така смята). И стъпчица по стъпчица, стъпалце по стъпалце, започва да катери нагоре. И колкото по-нагоре отива, толкова повече му се услажда. Да, обаче всичко това си има цена, за която като че ли не си дава сметка, докато не стане късно. А цената е в големия компромис или в малката далаверка, която после става и по-голяма, в лъжите, манипулациите, прецакванията … Натрупват се едни условности/тайни, които някой някъде грижливо събира. И колкото „по-обещаващ“ е другарят, толкова по-голяма става неговата папчица, защото пред него се откриват все по-широки хоризонти. Ще кажете, на теб май още ти се привижда сянката на ДС. Изобщо не ми се привижда, тя не е изчезвала – и като хора, и като „експерти“, и като методи. Дори днес, благодарение на изключителните технически възможности на нашето време, са още по-силни. И докато се усетиш, вече е късно.
А кои са тези, които държат онези папки (данните, всъщност)?
Много лесно ще ги познаете. Те са силните на деня. Много са важни, думата им тежи, камерите ги следват, въпросите към тях са по-скоро услужливи, отколкото неудобни, от сутрин до вечер ни съобщават къде са били, какво са казали, тълкуват, анализират и интерпретират всяко тяхно движение и дума. За съжаление (не вярвах, че някога ще го кажа), отмина времето на сивите кардинали. Защото те поне имаха малко акъл и я караха по-предпазливо. А сега – всичко е на показ. Стана от ясно по-ясно, прозрачно, та и безсрамно. И всеки опит на читавите, всяко усилие и инициатива да се справят с този и други подобни проблеми, се проваля. Но вероятно ще попитате, уважаеми читатели: И кои са читавите? Мисля, че не е трудно да ги познаете – нито са мързеливи, нито са глупави, нито са гладни или безумно амбициозни, нито пък са си купили дипломите. Защото там, където са учили, те не се купуват. И сигурно могат да имат много повече, ако не са в политиката. А защо го правят? Колкото и да не ви се вярва, но има едни хора, които искат да променят света. Малко са, но ги има. Отпорът срещу намеренията и делата им е страшен, но без тях сме загубени. Защото имат куража, който ние нямаме! А цялата история ни учи, че нищо на този свят не е в състояние да се измери с него.
А сега ми позволете да премина към 2-рата част на този текст, като следствие от вече казаното:
Нашият кмет и лавината от помия, която се изля върху него.
Отмина първата година от управлението му и още преди да е отчел свършеното, армията на онези „другари“ се активизира. А как да познаем, когато нещо е манипулирано, нагласено, наредено и платено?! Ами, то се вижда от пръв поглед – толкова гняв, озлобление, непоносимост, грозни обиди и тотално отричане. Изригна като гейзер, който за няколко часа се издигна нависоко, огледа се и реши, че е залял всичко. Да, ама не. По-скоро имаше обратен ефект. А онези, малките, които закриват със з…..а си (моля за извинение) камерата, за да изпълнят поредната партийната задача, нека знаят, че няма да стигнат далече. Да, от време на време ще им подават по някой лев, ама дотам ще са. Ниско се целят и надниците им ще се мизерни. Те са и „писачите“ на онези грозни и неграмотни постове и коментари, в огромната си част анонимни. Сигурно и това управление е допуснало грешки, но работи здраво и има много добри решения. И те, поне на този етап, доминират. Виждат се усилията, амбицията, уменията, дързостта … Вероятно именно те предизвикват този яростен отпор. Но! Кучетата си лаят, керванът си върви …
Разбира се, няма как да не спомена и онези наши съграждани, които са недоволни, не защото някой ги провокира или настройва, а защото виждат, че има още какво да се свърши. И то всеки ден е пред очите им: препълнени контейнери за смет, непочистени улици, разбити тротоари, (не от вчера, разбира се). Винаги ще има нещо. Недоволството им е съвсем естествена реакция, а и така трябва – да показват, да подават сигнали. Това също е двигател на човешкия прогрес – да искаме повече. Но също така трябва да намерим правилния начин, по който да го направим,
ако искаме да има решение.
Що се отнася до фейсбук и публикациите за това какво е свършило новото ръководство, които толкова разгневяват някои. Много били пишели там, много се хвалели, много се снимали. Ами, хубави са, снимат се, свършили са нещо добро, хвалят се! Било само PR и нищо друго. Много се забавлявам с това явление – всички разбират от PR и дават акъл как трябва да се правят тези работи. За съжаление, самата думичка девалвира. Но това, което самозваните PR-експерти очевидно не знаят, е, че дейността е изключително сложна и отговорна. А най-добрият PR е невидимият (непрофесионално мнение).
И накрая, нека не забравяме, че съотношението засега е 1:16. Една година срещу 16. Не мисля, че някой от нас, големите хора, вярва в чудеса, но пък всички вярваме в Коледа.
Което би трябвало да означава, че вярваме в доброто.
И ако то определя живота, решенията и поведението ни,
значи все още има надежда.