Красив ум

Ако има нещо, на което не можах да се науча през целия си живот, то е да сдържам емоциите си. Когато трябва, разбира се, защото понякога не трябва. И това умение идва с опита. Или не идва. Аз не съм от тези, които ще ви кажат: Бъди себе си, Бъди, какъвто си, Не се съобразявай с другите, Давай напред, без много да се оглеждаш и т.н. Смятам го за полезно, но до определен момент. Защото на моите години вече знам, че това е нормално поведение за децата и съвсем младите и неузрели глави. И ако житейският ти път не те е научил на другите правила (знаем какви), започват сериозните ти проблеми. Като ти се случват разни, често гадни, неща, после ти се случват пак и пак, вадиш си поуки, трупаш опит и когато дойде някой съдбовен момент, реагираш адекватно и взимаш правилните решения.

Разбира се, това е житейска философия. В случая – моята. А я споделям, защото политическата жега от последните седмици я потвърждава. Не че разбирам много от политика. Е, разбирам, колкото вас, може и по-малко. Знам обаче, че не е лесно, искат се определени качества, също така амбиция, мотивация, диалогичност, дипломатичност и … красив ум. Това за начало. После политиката те проверява доколко си честен и почтен и доколко ще поставиш обществения интерес над личния.

Защото, колкото и да се кълне всеки, че няма да се изкуши … не се знае.

С този текст обаче няма да влизам в политически спорове, агитации и прогнози. Но ще се опитам да споделя с вас, защо според мен не се получават нещата.

Убедена съм, че поне 90 процента от нас (некупените) гласуват с емоция, не с разум. Иначе резултатът нямаше да е същият. Процентът е съвсем относителен, разбира се. Съдя по хората, които познавам, по коментарите, които чета, гневните реплики, които се разменят в социалната мрежа, яростта, която ни обзема в моменти на политически обрати, непримиримостта към мнението на другите и още много. Но най-вече на опита си.

Оставили сме разума си да почива. Отдавна!

Разчитаме много повече на някой друг, отколкото на себе си. И често този някой друг се материализира в личност, случайно озовала се на върха. А на върха не е лесно. Там ставаш толкова видим, че каквото и да кажеш (или не кажеш), както и да погледнеш или замижиш (тогава казват, че спиш), с който и да разговаряш в някое кьоше, каквото и да облечеш, които и да са приятелите ти, жена ти/мъжа ти, каквото и да са сътворили децата ти … Всичко става видимо. Всичко и отвсякъде. Това е високата цена, която трябва да платиш.

Искал ли си го?! Имаш го! Ако не – има път и обратно.

Ясно е, че никой от нас не е съвършен (най-малко аз, пълна съм с грехове), на никой животът му не е идеален или щастието да е съпътствало целия му живот. (Защо щастието?! Защото то те прави добър и благороден, а нещастията те сломяват.) И тука започва развръзката, мисля. Всяко петънце в биографията ти, всяка подлост и предателство, всяка лъжа и кражба, всяко грозно и непочтено нещо, което си сътворил, ще бъдат осветени. Няма спасение! Затова е добре да премислиш, преди да тръгнеш нагоре. Вярно е, че днес изкуството на манипулацията е доведено до такова съвършенство, че можеш да изгориш, преди да си светнал. Но! Това се случва, само ако има такива моменти в биографията ти (и по-важно – в живота ти). А оплитането в обяснения и лъжи вреди още повече.

Става въпрос, разбира се, за големи и сериозни неща. Доказуеми.

Понякога се чудя с какви очи тръгват тези хора да катерят стълбата. Не се ли сещат, че рано или късно позорът им ще блесне?! И имам отговор, който хич няма да ви хареса. Първо, системата (каквото и съдържание да влагаме в това понятие) го е позволила. И второ, някой, който би трябвало да санкционира вече случилото се, си е затворил очите. Това е порочна практика, която битува в нашето общество и май никой не иска да я изкорени. Удобна е за мнозина.

И …

като манна небесна най-после се появиха на хоризонта едни временно управляващи хора, които показаха, че може и по друг начин, че ако имаш ум и воля, нещата могат да се случат … Обаче ги оплюха. Защото не им трябват такива умници в управленските висини.

Те просто им развалят пейзажа и „отравят“ блатото, в което виреят.

Затова ще се борят за тяхното унищожение. Но много се надявам, усилията им да имат обратен ефект и злото най-после да се стовари върху тези, които го сътворяват. Нарича се възмездие – вярваме или не в него.

И накрая, две думи за Слави. Не съм гласувала за партията му, не гледам телевизията му, не съм му фен. Но въпреки това ми е симпатичен – сигурно заради някоя песен, сълза, слово, емоция. Няма да се оправдавам. Все пак признавам, че не очаквах чак такъв провал. Не вярвах, че е дотолкова невъзможно той и неговата партия да намерят място в политическия живот. Какво тотално разминаване между медиен и истински образ! През цялото време имах чувството, че сме в началното училище и спорът ми заприлича на: Щом ти така, и аз така! Няма пък да е твоята! Ей сега ще кажа пред целия клас какво ми каза одеве?! Да, госпожо, аз му взех телефона, ама той преди това ме напсува! И т.н., и т.н.

Нарича се инфантилно поведение.

Вземи пък помисли ден-два, посъветвай се с някой, който повече ги разбира тези работи, после пак хубаво премисли дали решението ти ще донесе полза на обществото!? Вгледай се във времето и обстоятелствата, загърби егото си, разшири хоризонта си, погледни в миналото. И ако имаш красим ум, ще видиш отговора и ще вземеш правилното решение.

Вместо това видяхме главозамайване, надцакване, посредственост и огромно его.

Така е, драги читатели, зрители и слушатели. Месията пак не дойде.

И е време, вместо да го чакаме, да открием красивия ум.

Но първо – у себе си.