Няма да е днес

Публикувано от: | 26.02.2021

И както си седях тези дни и се ядосвах за глупости най-разнообразни, внезапно получих „прозрение“. Смейте ми се колкото си щете, ама смятам, че така стават тези неща – съвсем неочаквано, почти изневиделица, някаква мисъл те удря като с мокър парцал по главата и те оставя в неловко мълчание. Напоследък, каквото и да прочета по новините или чуя по телевизията, все съм с някакви възражения! Когато пък почнат да ме навиват или агитират, ужасно се ядосвам. Опак човек съм и това си е! Ако си бях шеф, щях да се уволня, ако си бях мъж – щях да се разведа. И май с времето става по-зле. А какво би следвало от това? Може би, че ми е дошло времето. Да млъкна, искам да кажа, че то прозвуча като да съм тръгнала нанякъде.

А сега поред на възраженията, несъгласията, инатливите и конспиративни тези, аргументи и други подобни злобни (с ударение на последната сричка).

Всичко започна с поредния спортен „удар“ на любимия ни кмет. Откриха с подобаващи салтанати обновената спортна зала на града. Ще кажете, какво лошо има в това да се ремонтира. Няма лошо, хубаво е. Но защо трябва да се открива! Нали тази зала е построена и открита преди толкова години?! Не е ли в реда на нещата обществените обекти да се обновяват и ремонтират, без всеки път да се откриват. И това е задължение на местната власт, съответно на държавната, ако е подобен обект. То речи, то чудесии, то официални лица, та чак и министЕр дошъл. Чудиш се, ти ли си нещо сбъркан, че животът явно търчи напред, а ти креташ на опашката, или на подобни явления вече трябва да се гледа като на нормална практика. Та и да им благодариш на наредилите се в редичката, да им кажеш „браво“ и много-много да не задълбаваш. И това не е за първи път – няма да е и за последен.

Разбира се, вън от шегата и нескопосаната риторика, всички знаем защо е така.

Ама, свикнахме. И тъй като не разбирам много от медийна политика и PR, всъщност нищо не разбирам, ще се опитам да го обясня по възможно най-простичкия начин. Да се види и чуе на 100 места по 100 пъти какво е някой сътворил (в случая ремонтирал) за общественото благо (в случая спорт). Едни му викат PR, други – популизъм, трети – „всичко Мара втасала“, четвърти – „май идват избори“ и т.н. Всъщност няма значение как ще го наречем. За мен означава само едно – тотално подценяване интелигентността на гражданите. Все едно коя – природната, придобитата, емоционалната или загубената в калабалъка на толкова много подобни интервенции. Ами то, като гледаш как другите викат „супер“, а ти си седиш в тъмното и се мръщиш като стара киселица, как няма да я загубиш. Интелигентността, де! Къде-къде по-комфортно е да си в масовката и да викаш “Браво, кмете!“ или на който там трябва да се ръкопляска.

Но „прозрението“ дойде малко по-късно.

Когато прочетох за широко рекламираната Алея на славата. Първо си рекох: Браво! Най-после видните граждани на Пазарджик ще имат своя алея. И ще ходят там млади и стари,  ще гледат, ще четат и ще се гордеят. Ама .. пак съм киреча. То било само за спортисти! И тук се налага да направя малко по-пространно изложение. Не съм против спорта и спортните постижения. В никакъв случай. Това, че остават встрани от кръгозора и интересите ми, си е мой осъзнат избор. Но вече наистина взе да става тягостно. Всеки от четящите тези редове (сигурна съм) може да посочи поне 10-тина видни пазарджиклии, които наистина са допринесли за общественото благо. А времето вече е казало едно голямо и категорично „да!“ на техните заслуги. Вероятно тук ще ми припомните, че те имат  музеи, паметници, награди на тяхно име! Да, имат, защото времето е отсяло плявата и е оставило зърното. А делата и творчеството им не изтляват с времето, а стават все по-значими.

И пак се сещам за многострадалната „нова сграда на библиотеката“

(която вероятно никога няма да се дострои и открие, с министЕр или без).

И в която са съхранени творбите и делата на личности, преминали като звезди през времето. Но за тях няма Алея на славата.

И се моля: Дано не изгори „новата сграда“! Дано не я съборят! Дано си стои така поне още 100 години! Защото е най-значимият паметник на (не)стореното през последните 30-тина години. Свидетелство за приоритетите на властта. И за нашето мълчание!

Този път няма да цитирам „451 градуса по Фаренхайт“ (Рей Бредбъри). Мисля, че  отдавна сме го задминали. Ако в тези времена тръгнат да горят книги, ще има съпротива, ще има яростен отпор, ще има и хора-книги … Но не! Това няма да е нужно, защото лека-полека сами ще се откажем от тях. Просто няма да се налага да мислим, някой ще мисли вместо нас. Това вече ни се случи един път. Не мога да повярвам, че ни се случва отново.

Ръкопляскай, викай „браво“ и благодари!

Това носи дивиденти. Другото – неприятности.

Знам, че мечтата ми (а и не само моя) да се построи и открие нова сграда на библиотеката в Пазарджик, изглежда невъзможна.  Сигурно някой дори ще каже, че не съм добре. И ще е прав! За това беше „прозрението“ ми. Малцинство сме! Понякога се чувствам и напълно сама. Тогава … Дали е редно точно аз да коментирам обществените настроения?! Наистина не знам.

Но няма да се откажа!

И ще млъкна, едва когато видя под текстовете си 0/Zero/Нула.

Може да е скоро, може да е и утре.

Но няма да е днес.

(Видяно 303 пъти)