В един обикновен ден, толкова обикновен, колкото може да бъде само една стара рокля, се разхождах по улиците на града. Понякога няма нищо по-хубаво за изморената от емоции душа от една безцелна разходка без пукнат грош в джоба. Беше сряда и оживлението на градския пазар привличаше като магнит с познатата циганска и селска глъчка, с отрупаните със свежи плодове и зеленчуци сергии, с приятната гледка на усмихнати до уши продавачи: „Ей, днеска потръгна здраво търговията!” Беше в началото на януари, когато почти всеки ден е празник, Ивановден, Йордановден и всякакви други Предпразници и Следпразници – повод да се яде, да се пие и повод да се гърми!
Хората пазаруваха, а които не пазаруваха, гледаха и току питаха
кое, какво и колко!
Беше леко хладно, леко топло, ту грейне, ту се скрие – от онова толкова приятно време, което все не е навреме. Така съм устроена, че погледът ми се спира на по-особените хора – този си сложил шапка с ушички и се смее от сърце, когато му подхвърлят, че по ще му отиват рогца, друг пък написал върху стоката, на стар картон, с големи букви: „Маслини – съвсем фреш”, трети се опитва да се отърве от бременна циганка, която го моли да й направи отстъпка, че била в положение и на забележката му, че не той е бащата, отговаря троснато: „А ти откъде знаеш, бе бащице?” И така, и весело, и тъжно, и смешно, и слънчево, малко студено и малко никакво, до болка познато и пак различно …. Понякога, точно преди Коледа, виждам стара жена, която продава борина. Седнала на счупена щайга, някъде между сергиите с цветя, забрадена в тъмночервена кърпа и с домашно плетени ръкавици, тя всяка година се появява в празничната навалица и продава малките кафеникави пръчици, подпалки за огъня вкъщи. По това време погледът ми винаги я търси из тълпата, макар че тази година тя не се появи. Имаше нещо много трогателно в тази старица – всеки път, когато я виждах, в душата ми започваха да се нижат
слова, сякаш слезли от страниците на андерсенова приказка:
„Зад малките прозорчета, отрупани в сняг, се мяркат грейнали елхи и усмихнати лица, чува се детска врява, долавят се аромати от вкусни гозби! А навън, в студената привечер, една малка старица продава борина..” И така, потънала в мисли, в първия момент го отминавам. Инстинктивно се обръщам и го виждам – човекът продава стари обувки. Старателно боядисани и излъскани, поставени на чист вестник, пет чифта стари мъжки обувки се мъдрят като стока в този делничен ден на пазара. Хората почти го прескачат, някои дори успяват и да му се озъбят – току-виж се спънали в този „боклук”. Той е навел поглед към земята и мълчи – дори не се опитва да предлага стоката си. Така мога по-дълго да го наблюдавам, без да смутя вглъбението му, защото той явно не забелязва никого и нищо. Кой днес продава старите си обувки?! Толкова са износени и изкривени, че и последният клошар би се почуди дали да ги обуе. Единият чифт е с много изпъкнали бомбета, модел, който повече от 20 години не се е мяркал по магазините. Мисля бързо какво да предприема, защото знам, че
няма да го забравя и образът му дълго ще смущава мислите ми.
Пребърквам чантата и намирам забутана някъде из тефтерите банкнота от 2 лева. Почти на пръсти се приближавам до него и тъкмо се навеждам, за да я оставя, човекът ме поглежда и леко поклаща глава – жестът означава – НЕ! Видял е луксозните ми ботушки и е разбрал, че не съм купувач, но и той … не е просяк. Бързо си тръгвам и чак ми се доплаква от срам. Трябваше да купя един чифт, а не да предлагам подаяние. Но и утре е ден, ще го направя!
Но на другия ден човекът не беше там. Повече не се появи.
Същата нощ сънувах сън. Два мощни лъча от небето озариха старите обувки. Първо те засияха в разноцветни светлини, а после започнаха да танцуват. Старецът се усмихна широко и за мое изумление видях, че има прекрасни бели зъби. Очите му сияеха и не изглеждаше нито толкова стар, нито мизерен. Край импровизираната му сергийка се блъскаха хора, бутаха се и се опитвах да стигнат до обувките. Всеки протягаше ръце с банкноти, а врявата беше невъобразима. В един момент старецът вдигна ръка и всички млъкнаха. После бръкна в полупразен скъсан чувал, извади стар картон и го постави пред обувките. На него пишеше: „Продадено! на дамата с кафявите ботушки – за 2 лева”.
Продължението
Всяка сутрин, когато се погледна в огледалото, си припомням една известна мисъл: „Пътят към Ада е посеян с добри намерения!” Много се страхувам, че неволно с моите истории, които започват да приличат на притчи, се опитвам да ви кажа важни неща за живота, а нямам това право. Затова първо ще ще ви кажа изобщо да не ми обръщате внимание, а след това ще ви дам само 5 съвета.
Всяка сутрин, когато се събудите, още преди да сте отворили очи, кажете си наум поне
едно хубаво нещо от деня ви (живота ви), заради което си струва днес да се живее. Започнете деня с усмивка и радост, дори да не сте си доспали, да ви боли главата от вчерашния купон, да ви е яд на тъпата ви колежка (шеф), навън да е кално и гадно, съседът да си пуснал още в 6.30 чалга и дрезгавият глас на певицата да ниже пошли покани като :”Ела, вземи ме, а после излъжи ме…а-а-а-а-а!”
Всеки ден правете поне по едно малко добро нещо, без да очаквате някой да го забележи, още по-малко да ви похвали затова или да ви покажат по телевизията. Не мога да ви дам примери, защото всеки има своя мярка за доброто. Е, ако все пак се разчуе, няма лошо – мама, татко, баба, дядо и други любими хора ще се гордеят с вас. Защо да правите добро? – не знам, но съм чувала, че действа много добре – редуцира егоизма, връща човещината в човешкия индивид, дава нова самооценка на личността и …. разкрасява (последното не е сигурно).
Не влагайте много емоции в работата си, защото така или иначе ще потънат в яма без дъно. Колкото повече се ядосваш, толкова повече се ядосваш! (Да ме прости Мечо Пух). Можете само от време-навреме да насметете някого, от когото нищо не зависи, когато наистина го заслужава. Парата все пак трябва да излиза, а е добре и да покажете характер. Другият начин за изпускането й е да викате с пълна сила. Затова ходете на мач или на концерт и си викайте – много е полезно. На другия ден ще бъдете кротки като агънца и работата ще ви спори, тъй като ушите ви ще бучат и няма да чувате язвителните забележки на „най-любимите” ви колеги… Ако смятате, че кариера правят само студените, перфидните, натегачите, безпринципните и компромисарите (нова дума), значи нямате шанс. Така че разчитайте на семейното наследство и … на късмет.
Разговаряйте! Проблемите между хората се решават като се говори за тях. Има едно-единствено изключение от това правило и тъй като е идея на Й.В. Сталин, не ви го препоръчвам. Говорете с любимия човек, говорете и с неприятните хора, отговорете на циганката от улицата, която може да ви зададе само два въпроса: Колко е часът? и Ще ми дадеш ли ….(нещо си!), говорете с шефа си за повишение, разкажете на верен приятел за тъгите и огорченията си, говорете с родителите си, за да им кажете, каквото трябва. И знайте, че понякога по-важни от думите са тона, жеста, усмивката, сълзите …. Ако постигнете успех, кажете ми как сте го направили!?
И накрая. Помнете стареца, който продаваше старите обувки. Няма нищо сигурно на този свят. Днес си на върха, утре – може би не. Винаги, когато срещнете толкова изпаднал човек, си кажете – утре това може да се случи и на мен. Колкото и да сте сигурни, че е абсолютно невъзможно, знайте, че може и да грешите. Големите мечти и големите амбиции често ни карат да рискуваме и да не обмисляме постъпките си, а онзи гадняр, Дяволът, винаги дебне зад ъгъла на някоя невидима къща.
Това е, мили приятели! Забравете за съветите ми веднага, след като ги прочетете, но не отминавайте продавачите на отчаяние. Ако не можете да си купите поне стотина грама, то добавете малко надежда на сергийката и може би двата лъча от небето ще се появят!