Стълбата

Публикувано от: | 16.07.2020

Има една универсална метафора за човешкия живот – стълбата. Където и в каквато и ситуация да я сложиш, все пасва. Ето, аз например вече не напирам да се качвам по стълби –  задъхвам се, сърцето ми лумка, а от цигарите не ми достига въздух. Тръгна ли пък надолу,  започват да ми тропкат ставите (шегувам се), така че … май съм си стигнала етажа. Колкото и докъдето съм могла – това е!

Мисля, че един от най-важните етапи в човешкия живот е равносметката – да знаеш къде си и кога трябва да спреш – да се огледаш, да се ослушаш и да си кажеш: Абе, горе-долу справих се! Или: Провалих се в най-важното! Или: Можеше и по-добре, ама … мързеше ме! Или: Толкова можах, толкова направих … И не е задължително да си на 100 години, за да го направиш.

Всъщност, колкото по-рано, толкова по-добре.

Но смисълът е и в преценката за бъдещето. Защото често на пътя ни се явяват едни уж „дискретни“ опасности, които ни слетяват също така уж изневиделица, ама и не съвсем. Като пресоляването на манджата например. Или до такава степен да загърбиш достойнството си, че да станеш за резил. Или да се подредиш най-неочаквано в редицата на предателите. Или пък да направо да се удавиш от алчност. Много са.

Може би в крайна сметка всичко започна с това пусто единствено число.

„Направих, построих, изградих, опазих, дадох едни пари, спасих ви живота“ и т.н. Но това не е просто число, а символ. Символ на  тотална самозабрава. Не си го направил ти, защото на първо място зад теб стои цяла армия от служители, експерти и чиновници на всякакво ниво – хиляди са (сега не говорим за качествата им). А на второ – паричките са ти ги дали едни хора, които здраво работят и плащат данъци. И много често, точно те не са гласували за теб.

Така че е голяма грешка да им говориш така. Направо е абсурдно.

После, дойдоха милите „събратя“ на политическо, икономическо, приятелско и роднинско ниво, които … нали знаете: Колкото повече имат, толкова по-повече искат! На мен, на теб, на него, на мен, на мен, на мен … И нека признаем, че това е една от най-страшните язви на човечеството – алчността –  всевластна, безмерна, всеобхватна. И не се лекува.

Затова, ако усетиш, че си податлив на заразата й, бягай! Ще те унищожи.

Малко още по-отгоре се притури Силата (която властта дава). Да заповядаш, да унижаваш, да назначаваш, уволняваш, мачкаш, да владееш институции и служби, да манипулираш, лъжеш и да се гавриш с достойнството на хората. И все да ти се разминава. Защото никой не е над теб. Само Господ! А ти най-безпардонно да се преструваш, че вярваш в него. Защото, ако наистина вярваше, след толкова клетви досега 10 пъти да те е поразил с десницата си – погазил си всички и Божи, и човешки закони.

Но и този театър от най-долна проба преглътнахме.

Защото май се оказа, че за тях закон няма. Има обаче едно правило, което все пак спазват, защото са принудени. И то се изразява в една простичка игра – взаимно цакане. Казано с други думи: И ти ме държиш, ама и аз имам нещичко за теб. Това те приемат като равновесие и баланс на силите. И то се нарушава, само когато в безмерната си алчност някой от играчите поиска още.

Всъщност поиска всичко!

Тогава идва началото на края.

А краят зависи от нас.

(Видяно 236 пъти)