Ч
естита Нова година, скъпи читатели! И веднага спирам с пожеланията, защото сигурно на всички ви дойде малко множко от тях (преизобилни в социалните мрежи), а и повечето, знаем, няма как да се сбъднат. Остава да вярваме, че поне ще сме живи и здрави. А другото … нека си признаем, зависи първо от нас, а после и от сляпата случайност, съдба или каквото там ни е писано. Разбира се, че и от любимите ни управници, но тъй като това злощастно обстоятелство също принадлежи на нашата воля, няма как да го отделим. (Колкото и да се оправдаваме със системата и отработените механизми за печелене на избори.) Така че … вярвайте в себе си, приятели и неприятели мои, вярвайте в красивото и доброто, вярвайте в приятелството, съпричастието и състраданието. А това, което ви разочарова най-много – мятайте през борда и смело напред.
Беше наистина хубава година! Поредната година от нашия живот! Хубава за всеки, който не е загубил любим човек, който не се е разболял от тежка болест или гледал мъките на свой близък, който е успял да свърже двата края и не е броил стотинките пред заплата, на който му е потръгнало в бизнеса, кариерата или любовта, сложил е някакво ново начало с надеждата за по-добър живот, и който си е казвал всеки Божи ден:
Благодаря за това, което имам! Не е много, но е достатъчно!
Ей в тази проклета думичка се крие нашето Да или Не за добрата година. Имахме ли, каквото искахме, в достатъчни количества, печелехме ли достатъчно, обичаха ли ни, колкото заслужаваме (а ние винаги заслужаваме повече), бяха ли достатъчно справедливи към нас – и хората, и държавата, и съдбата – достатъчно ли се забавлявахме и си купувахме ненужни вещи, достатъчно ли насметохме някой, който си го търсеше, достатъчно ли се обичахме и мразехме … И преди вие да си признаете, аз първа ще го направя.
Да, достатъчно ми беше. Повече, отколкото съм искала, и повече, отколкото заслужавам.
Обаче, празниците, гарнирани с безвремие – безмерно и безконтролно ядене, пиене и гърмене, свършиха и е време за делници. Време да продължим. Кой накъдето е поел – нагоре, надолу, по равното (с препятствия), по планини и морета, по хълмове и равнини. И ако нямаме силно рамо до себе си и ръка, която да ни напътства, трябва да ги намерим.
Защото най-страшното на Пътя е да си сам.
Но … стига емоции, защото в делника, ако не забравиш за тях, лошо! Затова, радвайте се на безснежното спокойствие на дългия, протяжен и омерзителен януари, скъпи читатели, защото през тази година ни чакат много неспокойствие и нелицеприятности – на хоризонта се задават горещи изборни страсти. И ако евроизборите може и да не са ни чак толкова на сърце, то местните … леле-мале. Пак ще започнат гневни престрелки, яростни битки, удари под кръста и на едни други места,
пак ще ни залеят с обещания за благоденствие, просперитет и борба с корупцията (любимото ми).
Ще ни целуват ръка и ще ни казват колко сме важни за тях, ще ни облъчват с привидна добронамереност и смирение, зад които ще прозират самодоволство и надменност. Отново, пак и завинаги! Еееех, да му се не види. Дали пък тази година няма да стане чудо и на тепиха да излезе напълно нов състезател – почтен, НЕАЛЧЕН, загрижен, умен, добронамерен, с идеи. Ако пък е и жена, и има добро дясно кроше …?! Супер! Не е ли време?! Ама може и да не е! Ние определяме времето – на нашето недоволство, презрение, гняв или безразличие. Така че, може и да не сме готови.
Ще кажете, а за настоящия кмет нищо не казваш. Е, какво да кажа, изказах се вече. Хубавец! Денди! Кмет за чудо и приказ! И колко народ само живее щастливо в приказката Му.
Та точно аз ли да му развалям Happy end-а?!
И за общинските съветници трябва да помислим. Има едни господа, които са абонирани за онези местенца, но за тях няма да мислим. Те пак ще са там! Не че са сътворили чудеса, ама да си на щат общински съветник от години, все трябва да има как и защо. За по-голямата част от другите ми е думата. И се питам за пореден път: Защо така, уважаеми съграждани? Защо все не можем да излъчим най-доброто от нас! Глухи ли сме, слепи ли сме, без ум ли сме останали …
Или вече дотолкова ни е все едно, че направо ни е все едно.
Пък може и да сме прави. Децата ни си отиват. Искат по-смислен и добър живот! А внучетата ни може и да не говорят български. Лека-полека ще забравят България. И ако за нас Светът и Вселената приключват с нашия собствен живот, то тогава защо да ни пука кой кмет, кой кум, кой сват. Съвсем друго е, ако проектираш живота си в бъдещето. Дори в най-близкото!
Но … ще видим. Най-хубавото в живота след семейството, приятелите и любовта е неизвестността. Пълна е с възможности и надежди. За съжаление, по нашите географски ширини това хич не предизвиква приятни емоции. Но при един нормален живот в една среднонормална държава би трябвало да е така. Животът е шарен, красив, непредсказуем и пълен с изненади. Обаче! Ние избираме дали да го видим!
И ще приключа (поне този път) с оптимизъм. Толкова се прегръщахме, целувахме и обичахме по празниците.
Направо полудяхме от любов!
Толкова мили думи си казахме, толкова преливащи от щастие и доброта снимки заляха мрежите. Няма как всичко това да не е било истинско! Е, имало е малко ретуш и поза, ама съвсем малко.
И, предполагам, това, което показахме в тези хубави дни, е всъщност онова, което най-много искаме. Не е някакъв измислен свят, ние сме си. Ами, сложете ги някъде наблизо тези спомени и се връщайте към тях от време на време. Поне за 20 секунди.
Ако не друго, поне ще ви стане топло на душата. Или ще се посмеете!
И бъдете честити, приятели мои! Отървете се от страховете си. Бъдете смели!
Животът обича смелите хора. Поне тези, които са оцелели.
А останалите …
Ще ни бъдат звезди!