еди година започнах блога си „Периферно зрение”. Разбира се, че не очаквах чудеса, но те и така не се случиха. И вместо да се жалвам, че животът ми отдавна не е приключение, реших, че е по-добре да се смиря. На моите години, оказва се, новините рядко са добри. Може причината да е в мен, но може и да е дошло времето на онази гадна житейска максима: Ако днешният ден е бил по-добър от вчерашния, не очаквай да е по-добър от утрешния.Признавам, че никога не съм искала да знам бъдещето си – нито моето, нито на близките ми, нито на света, който временно обитаваме. Ужасявам се от мисълта за съдържанието на т.н. „утрешен вестник” и знам, че хубавото там ще е обичайно: времето, успехите на управляващата партия, нарастването на брутния вътрешен продукт, брилянтната борба на органите с контрабандата, новият албум на някой рапър, за когото не съм чувала, любовните връзки на светските личности, за които пък пет пари не давам, и други подобни. А лошото … То винаги идва внезапно, неочаквано, съсипващо, смрачаващо дните, обезсилващо волята, незаслужено и несправедливо. И винаги е лично!
Така си отиде баща ми преди 25 години.
С «утрешния вестник», за който не исках да знам, който не исках да прочета, да видя знаците с «периферното си зрение» и да направя нещо, за да спра тази гавра на смъртта с най-добрите, най-обичните, най-всеотдайните. Без време! Обаче … Непрекъснато се случва.
Гледам снимките на един голям човек (и мой близък роднина) тези дни, чета «скръбна вест», «отиде си …», «напусна ни …» и ужасно ми се иска да е вчера. За да върна времето назад, да преобърна нещата и това да не се случи. Но не знам как! А и не мога!
И докато всички ние, които губим близки хора, в такива моменти не можем да повярваме и да се примирим, да разберем капризите на съдбата и смисъла на смъртта, получаваме поредния си урок.
А той е: Да Живеем!
Да живеем пълноценно и на педали. Да обичаме безразсъдно и да следваме мечтите си! Да не се съобразяваме с това какво ще кажат съседите, зложелателите, завистниците, посредствените, които само слухтят и одумват, предателите, използвачите, подмазвачите … Толкова са много! Как да ги забравиш! Как да им угодиш?! И само наистина големите го могат. Защото имат други хоризонти – високи, далечни, непостижими. Но вървят към тях … Затова остават неповторими! И незабравими.
Кажи „добро утро“ на човека до теб!
И непременно му кажи колко държиш на него и колко го обичаш! Защото само обичта може ни изпълни от край до край и да ни остави хора. Иначе … Бавно и полека ще се превърнем в полуроботи, втренчени в екраните! Ще гледаме картинки и ще четем прости изречения на цветен фон, които ще дават тон на живота ни, ще ни показват накъде да вървим и как да успеем. Непрекъснато ще забравяме за някой до себе си.
И няма да оценяваме неговите усилия, всеотдайност, добротата, съпричастие и благородство.
В мига на смъртта на моя баща, до него беше един лекар, негов племенник, който всеотдайно се бори за живота му в продължение на часове. Когато пристигнах, беше късно за сбогуване. Избухнах от мъка – страданието ми беше непоносимо. Исках светът да свърши, да изчезна, да умра и да не чувствам тази болка. През риданието ми се прокрадваше само една мисъл и аз не спирах да повтарям като в транс:
«Не можах! Не можах да му кажа колко го обичам!»
Тогава лекарят, моят бате Стайко (Спиридонов), здраво ме прегърна и каза: «Той знаеше!»
Дано и ти, който вече си на небето, знаеш колко много те обичахме!
Почивай в мир!