И 
така, от дума на дума, стигнахме до любовта, 8-ми март, жените, мъжете, сърчицата, балончетата, цветята, както и много други подобни „нещица“, които, както и да ги въртим и сучем, са на светлинни години от теми като политика, корупция, избори, местни и световни неразбории, глобално затопляне и извънземни – все „феномени“, около които гравитира скромното ми перо. Съвсем простичко казано (като в онзи прекрасен български филм за един оркестър, една певица и морето):
„ще ви изпея една песен, в която се говори за любов, раздяла и още нещо“.
Знам, че онези мои читатели-приятели, които ме познават от младите ми години, много ще се смеят, че съм са захванала с тази тема. Защо ли?! Ами, признавам, че бях абсолютен зубър и сухар по онова време. Но все пак имах сетива за любовта. От много работи можеш да избягаш, но от нея – не. И си мисля, че това е май единствената болест, която всеки си пожелава. Хем боли, хем не искаш да се излекуваш. Ама, и да искаш, лекарство няма!
А ако някога все пак го изнамерят, вече знам как да го нарекат – „безлюбов“.
Но стига! Песен в проза за любовта не мога да сътворя. За това са поетите – да я възпяват и да разказват за нея. А аз ще се спра на онова другото „нещо“, за което обаче не се пее в песните.
Нека започнем по-отдалече, с онова време, когато 8-ми март си беше празник от класа. Във всяка фабрика и завод, институция и организация, градове и села този ден се отбелязваше най-тържествено, като се правеше специална организация. Дори се избираше инициативен комитет. То не бяха вълнения, не бяха тоалети, специално се ходеше на фризьор, подготвяше се меню, измисляше се програмка с песни и стихотворения, а като попревали празникът, бузите се позачервят и очите блеснат, и по-така смешки като за големи. Беше най-важният банкет в годината. Всяка другарка получаваше цветенце от ръководството и партийната организация с пожелание за „крепко здраве и професионални успехи“.
Вероятно част от вас, уважаеми читатели, с носталгия си спомнят за онова време, защото каквото и да е било, били сме млади, били сме хубави и сме имали мечти …
Ама, не!
За мен това беше най-лицемерният празник – притворен, неискрен и фалшив. На този ден всички трябваше да се преструваме. Мъжете – че ни обичат и уважават, а ние – че им вярваме. (И тук, държа да подчертая, че не говоря за изключенията, а за правилото.) Феминизмът тогава не беше на мода. Къде ти! Да се бориш за права по онова време, беше като да поставиш под съмнение справедливостта на любимия ни социалистически строй, при който всички жени имаха права и бяха щастливи. Мъжете също! А още по-щастливи бяха задружните социалистически семейства, където всичко течеше по мед и масло – тружениците живееха в хармония, радост и благоденствие. Мъжът печелеше добре, жената – и тя, ама по-малко. Мъжът беше главата на семейството, а жената се грижеше за салатката и ракийката, както и за останалото, но не толкова важно, меню, подготвяше децата за училище, переше и гладеше дрешките им, както и на главата на семейството, чистеше къщата, ходеше на родителски срещи, а нощем шиеше каренцето на детето по трудово обучение …
Няма лошо, били сме млади, били сме хубави, имали сме мечти.
И всичко това се приемаше за нормално. А жената (Пепеляшка), която през цялата година изнемогваше от неспирен труд с десетки, „присъщи“ и вменени й, задължения, най-после доживяваше своя звезден час – осмомартенския банкет. Нова рокля, фризура, цветенце, поздравления и толкова много внимание. А вечерта бързаше да се прибере, за да приготви празничната вечеря, та да може и мъжът й подобаващо да отбележи празника. Макар че той вече го беше отбелязал. Няколко пъти.
Ще кажете, че преувеличавам. Може би да, може би не. Така го виждах тогава, така го осъзнавам и сега, макар и от дистанция на времето. Очевидно е, че лицемерието не си е отишло от обществото ни, дори напротив – залива ни отвсякъде, но с една малка разлика. Тогава беше задължително, а сега е по избор.
Аз не празнувам 8-ми март.
Ако получа цвете или подарък, ще го приема и ще се зарадвам, но не защото ми е празник, а защото вярвам, че съм го заслужила дори в непразник. Разбира се, днес животът е различен и няма чак такава нужда от феминистки призиви. Поне в една цивилизована европейска държава, каквато е нашата, борбата за правата на жените не е на дневен ред. Защото освен многобройните си задължения жените имат и всички права. И между тях, скрито в картинката, е най-важното – да направят своя избор. И да отстояват правата си. Защото те не са им дадени като заслуга, а като възможност.
Но ще кажете, скъпи читатели, надявам се и мъже, какво общо има тук любовта!? Има. Има едно огромно общо. Когато един истински мъж обича една жена, той също така я уважава. А това, повярвайте ми, в един момент става по-важно от всичко. Защото, ако я уважава, няма да я бие, няма да я насилва, няма да я ругае и унижава, няма да я кара да влиза в сценария на онази култова соцсценка – салатка, ракийка, вечеря и още нещо… ако му е кеф!
И не, не съм мъжемразка. Срещала съм толкова прекрасни мъже, че бих искала да имам сърце за всеки един от тях (но отдавна имам само за един). Познавах такива някога, познавам и сега. Затова ми се иска да кажа не толкова на тях, колкото на другите:
Любовта без уважение не струва и пукната пара.
Много е тънка нишката между тях и когато тя се скъса, стават лоши неща, дори ужасни. Почти всеки ден ги гледаме по телевизията.
Вероятно ще кажете: А свети Валентин? И него ли не празнуваш? Ще ви отговоря съвсем простичко. На този ден видях десетки весели момиченца, които носеха балончета-сърца. Парадираха с тях, но очевидно си ги бяха купили сами. Защо ли?! Толкова е важно да изглеждаме в очите на другите обичани, щастливи, успели и красиви, че сме изгубили истинската си същност. Нещо повече – тя вече не ни трябва.
На този ден, разбира се, имаше и такива, които въпреки резервите си към празника направиха мил жест към любимия човек. Но мисля, че точно на тях специален повод не им трябва.
За едни празник, за други делник. Както ти се харесва, както ти е на сърце и както се случи.
А за онази другата, безсмъртната, любов, ще ви разкажа някой друг път. За нея няма специален празник. Няма и да има. В съзнанието ни тя е по-скоро легенда, отколкото реалност.
Защото няма оцелели, за да разкажат за нея.
Освен поетите.