„Звезди в косите, сълзи в очите“

Скоро ще бъде май! Кестените полудяха! Младите и те! Градините преляха от цвят и аромати, а старите хора най-после се престрашиха да излязат на слънчице и да похортуват с наборите. Седят си те на малките пейчици пред къщи и блокове, подпират глави на поолющените си бастуни и от сърце се радват на младите. Ееех, едно време, когато и те бяха млади, когато се влюбваха и разлюбваха, плачеха от щастие или несподелена любов, когато всяка утро им изглеждаше като начало на вечността (защото вярваха, че са безсмъртни), а вечер се отдаваха на забавления, закачки и любов … После разбраха, много неща разбраха, но това се случва на всеки. Ще разберат и младите. Ще натрупат своите скърби и неволи, страхове и падения, провали и разочарования. Ще падат и ще стават – всеки по своя път. Каквото ти е писано и каквото сам си сътвориш.

Та, така е през май. Животът започва отново. Или се завръща. Както дойде

Но май е не само любимият месец на природата, на абитуриентската лудост (пълна с толкова мечти) и на надеждата за най-прекрасното лято в живота ти, с лазурни морски води и огромни звезди в индиговосиньото лятно небе, на опияняващи коктейли, в които ледът подрънква като сребърни камбанки. А и на някакво странно очакване за нещо … Хубаво, разбира се.

Всъщност, искам този текст да бъде за нашия град. Не за празника му, който също е през май, а за града на моето детство и младост, на моята зрялост, а може би и старост. Е, колкото  ми е писано.

Признавам, че от години не излизам за Празника на Пазарджик. Защо ли?! Ами, сигурно защото всеки път е едно и също, многолюдието ме изморява, а и вече не ми е интересно. Смятам, че мога да оползотворя това време с по-смислени занимания – да прочета някоя книга, да си пусна романтичен филм или да пия кафе с приятели, някъде далече от шумната тълпа.

Едно време Пазарджик нямаше специален празник. Но градът пак си беше тук – зелен и цветен през май, засипан със сняг за Нова година, но най-красив през есента – жълта, кафява и червена, топла и ветровита, с внезапен дъжд или свиреп вятър.

Живеехме в Чиксалън – накрая на града.

След него вече нямаше нищо – само безкрайни поля и дървета в далечината. Нашата улица беше много оживена, със стари дървета, които всяка пролет лудо цъфтяха и навсякъде, дори в къщите, ухаеше прекрасно. А вечер, докато тичахме с децата по обезлюдените улици, в клоните на дървета потрепваха светулки. И когато съвсем притъмнееше, майките ни викаха, та и по няколко пъти, защото има ли нещо по-сладко от детската игра в лятна вечер. След училище хвърляхме чантите и тичахме на Стадиона (парка). Гонехме се по алеите, люлеехме се на клоните на върбите, надвиснали над езерото. Е, случваше се някой да цопне във водата,

но това беше много повече повод за смях, отколкото за тревога.

Нищо, че после със сигурност ни очакваше някой тупаник, ама по онова време това не беше повод за големи тревоги. „Биха ли те?“ – беше първият въпрос, който състрадателно задавахме на провинилите се, защото и на нас ни се беше случвало, я за някоя двойка, я за скрит бележник, загубена дреха,  счупена ваза, оплакване от класната. Все имаше за какво … А в събота и неделя най-голямото събитие бяха футболните мачове, на които се стичаше целият град. За нас, децата от Чиксалън, това беше върховно преживяване. Увиснали на прозорците, наблюдавахме върволицата и обсъждахме дрехите и прическите на жените, смешните шапки на дядовците (повечето от вестник), мустаците на някои чичковци, щастливите физиономии на децата, които бяха сред богоизбраните да присъстват на важното събитие … После, когато мачът започваше, обикаляхме край високата ограда, опасала стадиона, а тъй като край нея се извисяваха огромни тополи, не можехме да видим нищо. Но пък от време на време от стадиона гръмваше „гоооооол“

и ние скачахме и се радвахме, без значение за кого е голът.

Но детството бързо отмина, станахме младежи и девойки (тийнейджъри) и постъпихме в гимназията. Най-хубавото време в живота ни! Оттук започна всичко – осъзнаването на възможностите, характера, чувствата, психиката … Е, и нещастните ученически любови, разбира се, кой не е минал през това?! Тогава, след училище, или когато бягахме от час, отивахме на Острова. Беше толкова красиво там – толкова зелено, спокойно и цветно. Имаше място и за шумни компании, имаше и за тайни целувки. Там посрещнахме слънцето след абитуриентския бал.

„Събух високите си обувки и ги замених с меките бели пантофки, които предвидлива леля беше скътала в малката ми чантичка. Първоначално придържах с ръка копринената си рокля, за да не се изцапа, но после я оставих да се влачи. Нали бях принцеса тази нощ! А и се надявах да имам още много такива рокли – дори повече от мечтите си. После слънцето засия между клоните на старите дървета и от тях сякаш се посипаха звезди. И всеки си взе по една.  За да озарява пътя му.“ („Балът“, 2012 г.)

И всеки пое по своя път. Но някои се върнахме. Тук създадохме дом и семейство, тук се родиха децата ни, тук те вървяха по нашите стъпки – улици, паркове, площади.

Станаха пазарджиклии. (И ще си останат такива, където и да са.)

Годините отминаваха, градът се променяше, а с него и ние. Но винаги търсехме любимия град от детството и младостта. Радвахме се на добрите промени и страдахме заради поразиите, които унищожаваха красотата и духа му. Защото сме част от тъканта му – и от миналото, и от настоящето.

Често, поглеждайки назад, си спомням един летен ден. Бях на 15 и дъждът ме свари насред града, без чадър и качулка, без насрещна сигурна стряха. Валеше като из ведро. Хората тичаха край мен, но, странно защо, никой не се ядосваше. Чуваха се момичешки писъци, смехове и закачки. Бях толкова мокра, че повече нямаше накъде. И внезапно …  сякаш времето спря. Спрях и аз. Събух обувките си и тръгнах бавно, невидима под дъжда, боса по асфалта, ужасно мокра и странно щастлива. Бях си у дома. Бях си в моя  град и нищо лошо не можеше да ми се случи.

И в този момент сякаш всичко се сля в едно – града, дъжда, хората, локвите, които направо те подканяха да прецапаш през тях, парата, която се издигаше над горещия асфалт, къщите, които блестяха в нови, по-ярки цветове, дърветата, жадно протегнали клони към небето …

Нашият град! Обикновен, но и вечен!

Дано пребъде!

(Заб. авт.: Заглавието на текста е заимствано от едноименен български филм.)