„Ние играем и ни изиграват, но най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го направим със стил” (Тери Пратчет)
Този текст няма да бъде възхвала на нааай-високия паметник, нито на всички други най-хубавини, които изгряват има-няма през ден в града number one (по думите на най-известния градоначалник на света). За това си има хора. Но ние не сме от тях. Наричат ни гадни скептици, критикари и злобни душици. Е, ще го преживеем! Защото не може само да ръкопляскаме, да правим комплименти и да се лъжем. Не и в тези времена, когато представите ни за морал, чест, естетика, почтеност и служба в полза на обществото се преобръщат необратимо.
Неотдавна най-любимият пазарджишки кмет на всички времена, след дълга и „скучна“ препирня с едни по-будни общински съветници в местния парламент, много се отегчил, та набързо я приключил с думите: „Хайде, че ми е скучно!“ Не за първи път нашият брилянтен управник и непоправим денди се изразява по подобен начин – пренебрежително, принизяващо аудиторията, та и леко хъшлашки. Което никак не приляга на положението му. А и след шокиращото интервю в „Капитал“, което ни остави без думи, няма как да не повярваме в достоверността на казаното.
Ще кажете, уважаеми читатели: Толкова ли е важно какво е казал?
Не е ли по-важно какво е направил?
А за тези, впечатляващи по брой (вече не ги броя), мандати той наистина направи много. Най-напред основа Пазарджик. С десницата си благослови Марица да тече пълноводна и буйна през града. На втория ден я раздели на два ръкава, тропна с крак и създаде Острова. Посади вековни дървета, опъна алеи между тях и го напълни с „атракции“. После отиде на сафари в Африка, където с голи ръце залови лъв, тигър и дракон и ги настани в градския зоопарк, та да им се радват мало и голямо … и най-вече природозащитниците. Тъй, де! Защо да се мъчат животинките да припкат нагоре-надолу по разни джунгли и пустини, като тук ще ги хранят предоволно,
по цял ден ще си лежат и ще четат вестници.
Но не спря дотук. Направи пейка за чудо и приказ, най-дългата в света, сложи между дърветата страаашни динозаври от ламарина, а всеки останал свободен квадратен метър напълни с изкуство – къде изкуство, къде не. Но и това не му стигна, та изгради и паметник – той пък най-високият (ако и това е повод за гордост?! ), а после реши да изгради Градини на света – те пък най-красивите. И само това да е. И само Острова да е. Неизброими са делата и чудесата МУ.
Осъзнавам, че този текст ще предизвика гневна критика и стрелба по скромната ми особа с най-разнообразни способи и средства. А и защо вместо да се съсредоточа върху причината за онази, по-горе, люта препирня в Общинския съвет, се шушкам с един почти безобиден израз. Така е, защото смятам, че ако нещо се върши в разрез със Закона, ако някой се поставя над Закона или смята, че Е Законът (феодалният, имам предвид), съществуват институции, в които работят почтени и компетентни служители, назначени в служба на хората и платени пак от тях. С данъците им!
И те би трябвало да действат.
Също така много добре разбирам, че на фона на последните изяви, спектакли и патетични слова на нашия кмет, този текст вероятно изглежда неуместен. Вместо да изрека/напиша пламенен славослов, да речем. Но не е ли това целта всъщност – да се отклони вниманието, да се размие, да се поразкраси, да се замаже.
Ама, че тротоарът пред къщата ти бил разбит, улицата, уж ремонтирана, но пак на нищо не прилича, контейнерът за смет прелива, трафикът в града – ужасен, а велосипедистите се качили на тротоарите, че им е мил животът, по паркингите пред блоковете хората не си говорят, защото са се изпокарали заради паркоместа. И колко още … Но, това са дреболии, детайли, дребни камъчета, подробности. Кой ти гледа!
А сега си представете, уважаеми читатели, че сте си купили жилище, но не ново, защото не сте богати, дори средна класа не сте (сиреч, от мнозинството). И какво ще направите най-напред? Първо ще оправите пода, стените, вратите, прозорците, банята или ще си окачите кристален полилей, на стените – чудни картини, които иначе не са ви по джоба, ще си купите най-скъпата готварска печка, супермодерна пералня и кафемашина, която знае с колко захар и мляко си пиете кафето?!
А може би ще опънете персийски килим върху скъсания балатум?!
Всъщност, наистина не знам какво ще направите, но според мен в подобна ситуация има два основни подхода – разумен и неразумен (безумен). Дали ще си създадете една нормална и удобна среда за живот, или ще пренебрегнете финансовите си възможности (дори ще потънете в дългове), за да се наредите и вие сред другите. Да бъдете номер едно (или някъде там между тях). Но, ако поразмислите, дали пък вече не сте? Защото имате нормално семейство, добри и разумни деца, родителите ви са здрави, имате верни приятели, с които не само споделяте радости и неволи, но бихте могли да им поверите и живота си. Работата ви може и да не е върхът, но е повече от поносима, та дори имате няколко готини колеги, с които тайничко жулите шефа. Дом, семейство, приятели, здраве! Колко му трябва на човек?!
Е, и мечти, разбира се, но за тях винаги има време.
Не знам вие как сте, но поне за мен Пазарджик винаги е бил и ще бъде номер едно (много преди този кмет). С разположението си и природни дадености, със забележителните си къщи и паметници на културата, с прекрасния си катедрален храм „Успение Богородично“, с делата на видни възрожденци, герои от миналото, писатели, поети, художници, архитекти, инженери, юристи, лекари, учени, журналисти, учители и обикновени почтени хора… И с истинския си елит (не политически), който отдавна се оттегли от светлината на прожекторите. Но пък си имаме чисто нов и той неистово ръкопляска, прави поклони, громи „враговете“, а от време на време дори получава дивиденти за усърдието си – трохи от трапезата на величието.
Защото има съществена разлика между истинския елит и конюнктурния. И тя е най-вече в смелостта, в свободата на мисълта, в думите и делата, в почтеността и здравия разум. И в достойнството! Не всичко и не на всяка цена. А защо това е важно?!
Защото ни е страх. Беше ни страх преди, страх ни е и сега.
Разбирам, че когато се трудиш само за хляба и сметките, търчиш като улав да хванеш някоя промоция, радваш се на всеки подарен козунак за Великден или 50 лева за Коледа, когато едва си купуваш лекарствата и не можеш с нищо да помогнеш на децата, хич не ти е до смелост, гордост и революционен ентусиазъм. Просто доживяваш до следващия ден.
Но не всички сме така. Не знам обаче защо другите се страхуват.
Няма и да разбера.
И накрая, скъпи приятели и мразители мои, за да не кажете, че нямам абсолютно никакво чувство за хумор, а и малко да поразведря атмосферата, че стана много сериозно.
Една приятелка ми каза, че с тези текстове се самоубивам.
Е, надявам се, че поне го правя със стил.