Понякога, на попрището жизнено накъде си, ни се случват много интересни, приятни, весели, любопитни, дори екзотични неща. Според нагласите и очакванията ни (а и на другите около нас) те трябва дотолкова да ни впечатлят, че да не ги забравим никога. Но, оказва се, съзнанието ни не е така устроено. В него, с много по-голяма сила, остават други, често странни, откъслечни, неясни, дори (според разума ни) невъзможни спомени. И като мине време, се случва точно те да изплуват в съзнанието ни и то в момент, който няма никаква, ама абсолютно никаква връзка с настоящето. (Ще ме разберете, ако ви се е случвало.) Така е и със сънищата. Навързват се хора и събития в толкова странни истории, че умът ти не го побира. Сигурно затова още в стари времена хората са измислили съновника. Това чудо на човешкото въображение днес, разбира се, предизвиква по-скоро смях. Но очевидно и тогава хората са искали да разберат себе си, да надникнат в съзнанието си, да осмислят миналото си, дори да погледнат в бъдещето. Днес обаче търсим по-модерни методи за тълкуване. Фройд например!
Но спирам дотук, че стана малко маниерно.
Преди доста години посетих голяма изложба в Дюселдорф – „Модерното изкуство на 20-ти век“. Експозицията беше грандиозна, а броят на художниците и техните експонати, ако мога да се позова и на дебелината на каталога (знам, елементарно е) – наистина внушителен. Самото разглеждане продължи над 3 часа. Страхотно преживяване, което обаче, признавам си, не бих искала да се повтори (макар приятелите ми да казаха, че трябва да отидем пак). Невероятно силно въздействие, което те оставя без дъх, обърква разума ти, развихря чувствата ти. След изложбата бях емоционално съсипана, но си мълчах. Билетът беше толкова скъп (подарък), че би било неуместно да се оплаквам и мърморя. Моята приятелка обаче, фрау Марта Людке, изобщо не се „посвени“ и на излизане от залата каза: „Това беше последната ми среща с модерното изкуство!“. Аз пък си казах точно онези работи по-горе.
Не искам да запомня нищо от това – ни-що!
Да, ама не! Вече над 20 години, в иначе обикновени, на пръв поглед, моменти, тя продължава да се връща в съзнанието ми. Отделна картина, скулптура, пърформанс(видео), инсталация… Закачили са се за мозъка ми и не мърдат. А един от авторите заема специално място там – германският художник Йозеф Бойс.
Първата му самостоятелна изложба е през 1965 година и е открита с най-известния негов пърформанс „Как да обясним картини на мъртъв заек“. Той се състои в следното. Публиката наблюдава художника през стъклото на галерията. Лицето на Бойс е покрито с мед и златни листчета, той държи в ръцете си мъртъв заек, разхожда се из галерията, като спира пред картините и издава някакви звуци в ухото на заека. Предполага се, че така обяснява картините на заека.
Ще кажете: Откачена работа! Не знам, може би да, може би не. Доста отдавна е било. През 1965 година някои от вас вероятно не са били родени, а аз съм била в началното училище. Времето на „светлия комунизъм“!
Какъв пърформанс, какъв Бойс, какви зайци, при това умрели?!
Тук ще спра, защото целта ми не е да слагам началото на дискусия за това що е то модерно изкуство, има ли някакъв смисъл, тези художници наред ли са, или предпочитат да мислим, че не са?! Признавам, че не съм се и опитвала да направя истински изкуствоведчески анализ на това художествено събитие. Предпочитам да се доверя на моето усещане, на моите мисли, чувства и тълкувания (макар дилетантски).
На въпросната изложба в Дюселдорф имаше няколко прочути експоната на Бойс, които първоначално ме объркаха. Моите приятели с безкрайно търпение се опитаха да ми ги обяснят, но и това не помогна.
И все пак …
Днес, след толкова много години на тази земя, вече разбирам, че този човек (Йозеф Бойс), а и други като него, просто са различни от нас – притежават друго съзнание, усещане, връзка със света, възприятия, духовност, емоционалност, мислене … И когато нарочно или случайно се срещнем с творенията им, макар да не ги разбираме, те остават в съзнанието ни и ни говорят дълго след това – помагат ни да разберем смисъла на определен момент, случка, събитие, дори човек.
Разбира се, Бойс не е еднозначно приеман! Харизматичен, наистина, но и обект на яростни спорове и дебати. От гений до луд за връзване! Нека всеки сам прецени. Ако иска!
Но вероятно ще попитате: Защо ни ги разказваш тези работи?! Някакъв си Бойс, някакви си модернисти, изложби, зайци, пърформанси. Малко ли са ни проблемите, та и с това да се занимаваме.
Веднага ще ви отговоря, скъпи читатели, които все пак стигнахте дотук
Колко много, Боже мой, колко удивително много нашият свят прилича на една изложбена зала – с картини, скулптури, инсталации и какво ли още не. Но там не са подредени картините на старите майстори, не са и скулптурите на Роден, Микеланджело и Донатело, не са дори гениалните платна на импресионистите. Не! Там са експонатите от онази изложба и от още много такива. Изкуство, което показва и предсказва бъдещето, но не чрез личности и събития, а чрез онова, което става в душите, в съзнанието и въображението ни, във вече изкривените ни представи за добро и зло, красиво и грозно, важно и незначително, дори представите ни за това кое е напред (напредък) и кое назад. Може би стоим пред прозореца на изложбената зала и
гледаме как художникът обяснява картините си на един умрял заек? Или не!
Защото в този пърформанс няма хубава роля. Но ако все пак трябва да изберете за себе си една, какво ли бихте направили?! Дали ще застанете пред прозореца, ще наблюдавате събитията и ще коментирате как се е облякъл художникът, снизходително ще отбелязвате, че не се е обръснал, обувките му са прашни, ризата измачкана и изобщо не обяснява както трябва картините. Пък и защо държи заека по този начин? Или сте художникът!? От него и само от него зависи как ще бъдат възприети картините, защото той е най-важният, най-компетентният, само той може да ги обясни. Иначе току-виж фатално сте сгрешили, ако се опитате сами да го направите. Или сте мъртвият заек?! Който всъщност не е мъртъв. Просто се преструва. Цял живот го носят на ръце и вижда най-отблизо картините … Дали пък това не е хубавата роля?!
Но! Всички знаем, че ако твърде дълго си в един образ, в един момент се сливаш с него. И ако и да не си умрял съвсем, спиш блажен, безпаметен сън.
Е, магията свърши.
Събудете се!