В този текст ще се разказва „за любов, раздяла и още нещо …“
(„Оркестър без име“)
На моите години да пишеш за любов, та „и за още нещо“, си е малко рисковано, дори комично. Вместо това, аз и моите набори, би трябвало най-задълбочено да обсъждаме ползата от приема на гинко билоба, нивата си на захар, кръвно и най-вече холестерола – тази гадина, заради която не можеш да ядеш нито соленко, нито сладичко, още по-малко мазничко. Може да си разказваме, та и по няколко пъти, онзи виц за трите баби, които се събрали да пият кафе, но после забравили, не само че са пили кафе, но и че изобщо са се срещали. Признавам, че още не съм стигнала дотам, но като си гледам ЕГН-то, съм в скоростната отсечка, а тръгнеш ли нататък, няма връщане. Също така най-отговорно ще заявя на всички онези, за които подобни събития вече се мержелеят на хоризонта, да не се депресират чак толкова. Дори е забавно … Понякога.
А сега по реда на нещата: Ален Делон, любовта и онзи син балон, за който се пее в песента на „Щурците“, а припевът се повтаря толкова пъти, че няма как да не го запомниш. И тъй като „Щурците“, песента им и онези сини очи (от „Двама мъже в града“), в които всички бяхме влюбени, донякъде белязаха младостта ни с романтика и мнооого пролети сълзи, се налага да се върнем малко назад във времето.
Ще прескоча прогимназията, защото по онова време в 7-ми – 8-ми клас и дума не можеше да става за любов. Класната веднага щеше да ни изклюкари на родителите, а дружинната – направо да ни вкара за порицание в дружинния съвет (съставен от децата на най-партийните родители). Разбира се, че имаше любов, но тя се изразяваше най-вече в тормоз и бой. Когато някое момче харесваше някое момиче, вместо да му каже някоя мила дума, от страх да не му се смеят, го гонеше из коридорите
и налагаше я с някой учебник, я с ученическата чанта.
Знак на внимание, сиреч! А не знаете, мили мои по-млади читатели, какви чанти имаше едно време. Като те цапардоса някой с нея, беше късмет, ако не ти пукне главата. Но тогава и пукването на главата не беше кой знае какъв проблем. На мен специално са ми я пукали два пъти, макар че бях от породата кротки, грозновати зубъри. Непредизвикано, искам да кажа.
И тъй, от дума на дума, стигнахме до гимназията. Обичам това време повече от всяко друго в живота ми – най-хубавото, най-романтичното, най-щурото. И макар че зубърът си остава зубър до живот, тогава за първи път видях един друг свят и като грозното патенце, което не се превърнало в красив лебед (има и такава приказка), дишах с пълни гърди, радвах се на свободата да съм голямо момиче (на 15) и вярвах, че светът е прекрасен! Бяхме четири верни приятелки, макар и много различни не само по външност, но и по характер, и поведение. Това, което ни сближаваше обаче, бяха няколко простички, но важни неща – бяхме умни, държахме да получим отлични дипломи, имахме почти идентични разбирания за живота и бъдещето си, и …
момчета нямаха особено място там.
Въпреки това обаче две от нас преживяха трепетите на първата любов, романтиката на тайните срещи и скрити бележчици, съкровените терзания (обича ме, не ме обича), както и онази болка в сърцето, която ти спира дъха и си мислиш, че умираш … От любов. Може би не е необходимо да уточнявам, че аз бях в групата на другите две, тъй като … смейте се, колкото си щете, чаках принца и смятах, че напълно го заслужавам. (Така е като прекаляваш с книгите!)
Е, любовите им бяха нещастни, поне така завършиха, но изживяването не – струваше си. И това е основният принцип в любовта (на тези години мисля, че вече го знам). Ако искаш голяма, истинска, разтърсваща любов, хвърляй се с главата надолу и изживей мига. Но знай, че продължението/краят няма да е добър. Ще последват терзания, горчиви сълзи и безсънни нощи оттук до края на света.
И колкото и да си мислиш, че умираш, оживяваш все пак
и някой ден ти се случва отново. Живот! Той има по-богато въображение от нас. Разбира се, че е различно при всеки – едни го преживяват безброй пъти (според тях), а други – само един. И това е онази любов „завинаги“, за която се пее в песните и ни разплаква във филмите, но която в живота си не сме срещали. Не защото я няма, а защото не я виждаме и не осъзнаваме, че е там, докато я търсим.
Студентските години са най-любовните, така да се каже, защото там вече го няма онзи родителски контрол, който ни спира за това-онова и … отвързваме. И се започва като в онази песен „аз търся тебе, ти търсиш друг, той пък търси друга, тя пък търси друг.“ Само не ми казвайте, че не ви се е случвало! Ей това, струва ми се е, е най-големият проблем на любовта – трудно се срещаме, трудно се намираме. И затова, в огромна част от случаите, тя е по-скоро несподелена, измъчена, нещастна, та и трагична. Ама, и това минава. И накрая идва време за последната.
Ама, коя е и дали ще дойде, няма кой да ти каже.
Вероятно ще кажете, скъпи читатели, че този текст трябва да се нарича „Скептично за любовта“ и сигурно ще сте прави, но тъй като съм отдавна на този свят, все пак ще ви дам един (непоискан) съвет: Не отхвърляйте любовта на този, който търси вас, докато вие търсите друг. Пощадете сърцето му, обърнете очи към него, вслушайте се в молитвите му. Поне опитайте! Може да не е толкова сладко, но пък е поучително. Дайте шанс на любовта! Защото в този забързан, луд, меркантилен и все по-виртуален свят, тя май си отива – с бавни стъпки, объркана, изтормозена, съсипана от лъжливи клетви и обещания, изморена и безнадеждна.
Но … дано греша!
Днес е 14 януари – така нареченият Ден на влюбените. И друг път съм казвала, че не обичам празниците. Трън съм, знам! Не приемам някой да ми казва кога да ми е празник и да празнувам, заедно с още стотици, хиляди, та и милиони. Моят празник е друг, в различно време и по различен повод. И не зависи от календара. (Признавам, че хич не съм колективен човек!) А Денят на влюбените (още по-малко 8-ми март) най не ми e на сърце. Добре, че по времето на соца нямаше такъв, иначе винаги щях да съм в групата на проливащите горчиви безлюбовни сълзи: Другите с гадже, аз пак сама!
Но пък е приятен повод да поговорим за любовта.
Но не онази, „която се превръща в поезия“,
не и любовта „слязла от картините на Мане“,
а онази, която остава!