Денят е хладен, леко роси, подухва ветрец. Пролет е! Но в този ранен час улиците са тягостно пусти. Не вярвам и много да се оживят, защото е пролет по време на пандемия. А и от телевизионния екран и радиото непрекъснато ни призовават: Останете си вкъщи, останете си вкъщи, останете си вкъщи! В определени моменти това ме подлудява! Разбрахме! Стоим си вкъщи! Но започва да става непоносимо. Съклет, тъга, гняв, черен, та и по-светъл, хумор, екрани, екрани, екрани – това е животът ни сега. И някой непрекъснато ни говори. Ама и да беше ни окуражил малко!
Та, в същия този леко хладен и мокър пролетен ден отивам … няма значение къде (ще бъда навън само 10-тина минути). Всяка сутрин от години минавам по един и същи път. Но в последните седмици той изглежда различен. За 15 минути изброявам 5 души по улиците. Магазините и кафенетата са затворени. Само една баничарница самотно просветва с витринка, пълна с толкова съблазнителни, ароматни и (разбира се, забранени за такива като мен) вкусни неща. Радвам й се, но не се изкушавам. Толкова тъжна изглежда улицата, че чак ми се свива сърцето.
Какво ни се случи!?
Нима се сбъднаха онези, иначе толкова невероятни, катастрофични сюжети от холивудските филми? Остава само астероид да ни удари! (Пази, Боже!) Или да дойдат извънземните!… Става ми още по-тягостно! Продължавам до следващото святкащо, живо нещо по пътя ми (веднага зад ъгъла) – малко магазинче за бисквитки, кафе и цигари. Продавачката е много ранобудна. Винаги, когато минавам, вече е изнесла масичка пред магазинчето за кафеджиите, които пушат по цигарка на крак и бягат на работа. Отвътре се чува музика, малко по-силничка, отколкото би ми харесало, ако живеех наблизо. Този път обаче не е музика. Някой говори – мъжки глас, леко дрезгав, някак уморен (или отегчен) – май е радио. И това, което казва, ме заковава на място:
«Вие какво си мислите?! ТЕ отдавна са тук. Просто не ги виждаме.»
Точно минута, след като помислих за ТЯХ, някой веднага ми потвърди – тук са! Първоначално се стъписвам, но тъй като по принцип не се шашкам от случайни съвпадения, започвам да се смея. Няма кой в този пуст град да ме види и да си помисли нещо за мен. Пък и да ме види – все тая.
Все още леко развеселена, влизам в офиса, включвам компютъра и тъй като имам малко свободно време, преглеждам набързо постовете в социалната мрежа. Търся нещо интересно, по възможност, несвързано със заразата. И – попадение! Пост и статия за Стивън Хокинг. Личността му винаги дотолкова ме е смайвала, че искам да науча всичко за него. Дори си направих труда да прочета една от най-известните му книги «Кратка история на времето».
Разбира се, почти нищо не разбрах от нея.
Предполагам, защото като чета, все се опитвам да си представя нещата. А за подобен текст е нужен преди всичко мозък (много) и после въображение. Четях и си повтарях: «Как може да съм толкова тъпа?!» Естествено, препоръчах най-безотговорно книгата на всичките си приятели, с надеждата и те да попаднат в моята група. Повечето обаче я зарязаха още в началото – гениален подход! И се успокоих, едва когато един много умен човек – инженер по професия, каза горе-долу същото за друга негова книга «Великият дизайн». Дето се казва (за мен се отнася): Всяка жаба да си знае гьола! Стой си в клуба «Джейн Остин и приятели» и не се бутай, където не ти е работа.
След това пространно лирическо отклонение на драматическия герой (аз) да продължа с това, че в статията бяха изказани предположения от няколко учени (въз основа на откритията на Хокинг), че измеренията може да са не само 3, а някъде 11-12! И не се знае какво има там. Такаааа! В рамките на 10-тина минути, в това тягостно пролетно утро, разбрах три важни неща: Първо: Извънземните са тук; Второ: Не ги виждаме, защото са в друго измерение; Трето: При подходящо поднесена и навременна (много важно!) информация
може да повярваш на почти всичко,
дори изобщо да не си си представял, че това може да се случи и на теб.
И ако все пак не стана ясно, че се шегувам, скъпи читатели, с «очевидното» присъствие на извънземните, сега го потвърждавам. А ви разказах всичко това, защото в тези дни и седмици ставаме свидетели на невиждан феномен. Информацията, която ни се поднася (читава или не толкова), не само ни залива, изморява и побърква, но и изкривява съзнанието ни, представите ни за света, руши доверието в собствените ни преценки, разсъждения, логика и опит. Гледаш, слушаш и си казваш: Ама, нещо тук не ми се връзва!
Обаче насреща някой ти казва: Готви се, Адът идва!
И ти какво да правиш – готвиш се. Макар че, лично аз, не съм съвсем наясно как точно да се готвя? Чантичка с най-необходимото – може би пари, задграничния паспорт, тоалетна хартия, разбира се… Но не, Адът няма да дойде, защото за наш късмет Той е тук и ще ни спаси. Нашият велик (така той смята) и неподражаем (защото никой не иска да му подражава) Крали Марко, който винаги ни е спасявал от какво ли не. Сам юнак в джипа!
Не, уважаеми читатели, не се гавря със страховете ви. И мене ме е страх. Много! И разбира се, спазвам стриктно всичко, което ми се казва! И разбира се, побърквам и най-близките си хора със строг надзор дали и те го правят.
Но нещо взе да се пропуква в съзнанието ми.
Вчера видях в една градинка стари хора, седнали на слънчице, по един, по един на пейките. Само дето не скочих да им се карам! И наистина се стреснах. Къде е здравият ми разум? Сложили маски, седят далече един от друг, нищо не правят, на никого не пречат!
Уважаеми читатели, скъпи приятели! В никакъв случай не ви призовавам да излезете навън. Не ви казвам да се възпротивите на мерките и да протестирате! Не искам никой да се разболява, още по-малко да умира. Само искам да ви кажа:
Поне от време на време се съмнявайте! Дори от вкъщи.
(Може да сме уплашени, но не сме овце!) Наблюдавайте внимателно какво се случва между другото! За едни епидемия, за други – мътна вода! Не забравяйте какво са ви казали вчера, за да го сравните с това, което ви казват днес. Също така помнете какво се е случило преди месец, два или година. За кое забравихме, кое услужливо се потули, какво вече не е важно и кое минава между капките. Навържете истините с лъжите и отсейте! Не е трудно. Нали затова имаме мозък! Може да не ни е по силите да разберем космическите неразбории, но земния живот можем да разберем – той е толкова простичък и кратък! А в него има само четири основни измерения:
Добро, Зло, Лъжа и Истина! Макар всяко от тях да е цяла Вселена.
И се пазете! Пазете и любимите си хора!
Дано никой от нас не е сам в бедата! Никой …
Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана.
И една буца пръст да отвлече морето,
Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен
или домът на твой приятел,
или пък твоят собствен … (Джон Дън)