Беше през януари. Една от онези зими, в които градът е затрупан със сняг, но не спира да вали. Макар и студено, бе приказно красиво. По онова време гражданите не протестираха чак толкова, макар че преспите бяха покрили и улиците, и тротоарите, и дворовете, и градините, а снегът мокреше обувките и бавеше колите. Сигурно защото също така бавно и безметежно затрупваше всичките им грижи и проблеми.
В голямата зала на Младежкия дом
предстоеше концерт.
Тогава Симфоничният оркестър изнасяше концертите си там. И точно в тази студена снежна вечер в програмата бе включена великолепната Пета симфония на Бетовен. Така че пред мен и моите приятели изобщо не стоеше дилемата дали да излезем в мразовитата вечер, или да си останем у дома. Пристигнахме позамръзнали, но весели (бяхме млади) и с известна тревога забелязахме, че освен нас в залата имаше още 10-тина души. Имаше вероятност концертът да падне. За наша радост диригентът Иван Спасов излезе бодро на сцената, обърна се към публиката и каза: „Уважаеми зрители, внимавайте с аплодисментите, защото ние на сцената сме повече от вас в залата!” Тази шеговита реплика предизвика смях и настроение и сред оркестрантите, и сред публиката.
После диригентът вдигна палка
и концертът започна.
Не знам какво точно се случи, не помня как свири оркестърът, как го водеше диригентът, добре ли беше, или не толкова … Но беше невероятно и неповторимо изживяване! Един от онези звездни мигове, които те спохождат няколко пъти в живота, но никога няма знаци, че приближават. Връхлитат те като внезапна и зашеметяваща буря и после също така бързо отминават … Аплодисментите на малобройната публика не можаха да „сринат” залата, но бяха продължителни и от сърце. В очите на някои имаше сълзи, а аз направо си плачех (ревлива съм си), но не се срамувах от този факт.
Минаха доста години. Посетих много концерти – и с публика, и без публика, и силни, и слаби, изпълнени с желание и плам или изсвирени просто по задължение. Но нито един от тях не повтори магията на онази снежна вечер.
До този 3-ти юни, когато на сцената
в зала „Маестро Г. Атанасов” застана Милчо Левиев.
Слушала съм „Рапсодия в синьо” десетки пъти. Още пазя и грамофонната плоча с произведения на Гершуин, която някога (в ГДР) мои приятели ми купиха „изпод щанда” на елитен музикален магазин в Берлин. Трябва също да призная, че никога не сам принадлежала към онази професионална музикална публика, която компетентно би могла да заключи, например, че композиторът е задал темпо „алегро виваче”, но изпълнението не му отговаря. Някога, когато уплашена и скована посещавах първите си концерти, бащата на моята приятелка, цигуларят Стефан Бандрамалиев, ми каза: ”Няма значение дали разбираш или не, важното е да ти харесва и да те прави щастлива.” Думите му, макар и простички, се оказаха верни. Обикновеният живот не може да ти даде чак толкова радостни мигове, защото битието ни е безкрайно объркано от казуси, мисли, избори, безпътици, решения – оплита ни като с въжета в една безумна реалност. Музиката, обаче, е онази сила, която може поне за малко да ни избави от тях и да ни потопи в един друг свят – на съвършенство, чистота и хармония, свят, който докосва фините сетива и отваря душата за най-висша и непресторена емоция.
Милчо Левиев седна на рояла и
направи това, което се очакваше от него –
всъщност направи много повече. По света има стотици виртуози, които си играят с инструмента, показват брилянтна техника, пръстите им летят по клавишите … Тук се случи друго. От „запазеното” ми място на четвъртия ред на балкона виждах само върха на екстравагантната му шапчица. Но този път това не ми попречи, защото виждах много повече – „виждах” музиката. Той свиреше рапсодията с лекота и изящество. Внезапно изскачаше от нея, втурваше се подир други мелодии и светове, вплиташе странни настроения и екзотични мотиви, пак се връщаше, за да проследи необозримата линия на американските небостъргачи, да се разходи по улиците на многолюдните и забързани градове, леко да открехне вратата на задимения бар, в който дрезгаво, сладко и протяжно се лее тъжната и страстна „черна” музика и пак нетърпеливо да изскочи на улицата … Тоновете се гонеха като луди, после внезапно се успокояваха, връщаха се под пръстите на музиканта, а той ги заковаваше или ги пускаше отново да летят. Музиката му приличаше на вода, която следва своя път, отреден от строгите брегове, и ту се забързва отвисокото, ту се успокоява на равното, но упорито търси да излезе от коритото, да се разлее и намери друг път и други брегове.
На всеки „бис” музикантът се връщаше и отново сядаше на рояла.
Залата искреше от усмивки и настроение!
На малки деца, които вече залягат над пианото, на възрастни хора, облекли най-хубавите си дрехи, на стари пазарджишки рокаджии, неспокойно потупващи с крак, на начинаещи музиканти, направили първи стъпки в кариерата си. Стари и млади, професионалисти и дилетанти, нарочно или случайно попаднали … Всички слушаха с благоговение Маестрото.
В този миг се гордеех с моя град. Гордеех се с публиката, изпълнила залата. Гордеех се с пазарджишкия оркестър, който не просто оцеля през годините, а създаде и съхрани тази публика … (а отвреме-навреме и я запалва).
В топлата юнска вечер, в онзи промеждутък от време, когато градът се чуди дали да спи или да празнува, за пореден път оживя духът на надбитието му. Забравили своите различия, проблеми, страсти и омрази, хората бяха щастливи и ведри … Макар за 2 часа.
Магията се случи! А заедно с нея над любимия град звучеше онова толкова обикновено, но все пак вълшебно заклинание:
„Да бъде музика!”