Горчив е вкусът на времето

Здравейте, мили мои читатели, приятели, хулители, мразители и всякакви други, които ме четат къде с любов, къде с омерзение. И тука спирам с шегите, че май хич не ни е смешно положението. Все пак винаги има надежда нещата да се случат не точно така, както ги рисува най-мрачното ни въображение. Дано! И тук идва ред да се извиня на уважаемите „абонати“ на „Периферно зрение“, че изчезнах от ефир точно сега. Лични причини, дано ме разберете. Едната, хубавата, си замина, а другата – лошата, остана и ще е с мен до края. Но пък за тези два месеца толкова „чудесии“ ми се случиха, че стигат за 20 разказа. Засега обаче ще се огранича с обичайните 2 странички, а другото слагам в спестовната книжка за старини.

И е време да се захващаме. От изобилието на теми и събития избирам 2 – едното е трагикомично, другото –  драматично. Разбира се, такива са по моя преценка. А вие можете колкото си искате да се смеете, плачете или попържате на воля. Е, някои, както винаги, ще ме „поздравят“ и на лични, но няма да ми е за първи път.

И така, по реда на номерата.

Нашият бивш премиер дошъл на предизборна среща в Пазарджик. И както си му е редът, устроили му голямо посрещане с благодарни избиратели, овации, топли прегръдки, ръкостискания, рапортувания и т.н. Дотук нормално. Така сме научени още от соца – да посрещаме важните гости с обичайните салтанати, пък като си тръгнат, тайно да ги … сещате се (благославяме). Тогава поне беше така. Като те строят по партийна, профсъюзна или комсомолска линия на някое мероприятие, няма накъде. Ама, това беше преди 50-тина години. Така че в тези модерни времена не може да не е имало и напълно искрени фенове.

Има обаче нещо по-важно. Защото това култово, придобило национална популярност, събитие, не потъна в небитието като много други подобни заради една простичка фраза. Дали е изпусната от интелигентната уста на нашия многоуважаем кмет (не, не вярвам, не може да бъде!), или някой запален фен наблизо леко се е развихрил, не е известно, но този шедьовър на словесното творчество

„Коя ще си скъса сега роклята, момичета!?“,

заслужава по-обстоен анализ. Първото нещо, за което се сещам, е Елвис Пресли. Само на  неговите концерти сме виждали момичета неистово да пищят, да си късат роклите, а някои и да хвърлят части от бельото си по сцената (срам за женското съсловие!). Вероятно така е в звездния свят. А и какво ли ти разбира една задръстена провинциалистка от тези работи. Като доказателство ще споделя един мой „срамен“ спомен от миналото с подобно култово събитие в Пазарджик.

Бяха онези соцвремена, в които „Щурците“ изгряваха на звездния небосклон, а концертите им бяха дългоочаквано събитие. Да идеш на такъв концерт беше не само модерно, но и

показваше разкрепостен дух и западно мислене.

И така, седнала скромно в голямата зала на Профсъюзния дом на културата, между моите съученици от гимназията – запалени рокаджии, скоро разбрах, че съм сбъркала мястото. Музиката беше толкова силна, а крясъците толкова необуздани, че още с първите акорди си запуших ушите, а скоро след това и „незабелязано“ се изнизах от залата. Вярно, че после съучениците ми цяла година ме подиграваха, ама … преживях го.  Всъщност, разказвам това като признание, че така и не видях как стават тези работи (с роклите). Макар че не ми се вярва точно тогава да са станали, тъй като имаше бая милиционери в залата. Но и до днес в главата ми звучи онази песен, на която най-позорно се изнизах. „Солен е вкусът на времетооо“, пееше младият Кирил Маричков…

Иначе, сега много ги харесвам. Ама, ще си позволя и да ги опровергая, не солен,

горчив е вкусът на времето.

Мисля, че и те вече го знаят. Сигурно и затова така ми пригорча, когато най-после, след толкова коментари в социалната мрежа, реших и аз да го видя този забележителен видеоклип. Какво да ви кажа: свидетелства за времето. Но това поне не е нито за гордост, нито за хвалба. За срам е! И изобщо няма значение кой големец ще дойде да ни посети. Има протокол, има задължителни уважителни  действия (някога ги наричаха церемонии) и те трябва да се спазват. Но е нужно и малко достойнство. Защото, вчера – големец, днес – обикновен човек! Все по-често взе да се случва. Е, вече по-богатичък може да е, но това не е причина да се правим на маймуни.

Толкова за роклите. Сега за ризите.

Каквото и да кажа за политическата ситуация, няма да е вярно. Ще кажете: Пак софистика! Не, този път не. Първо, май никой не е впечатлен от резултата, защото той е почти същият, а с него вече свикнахме. Второ, изненадите валят всеки ден, но никой не е шокиран чак дотолкова, че да ги нарече скандал. И трето, нещо се случи, но май никой не го харесва – нито какво се случи, нито как, нито защо (дяволите да го вземат) точно по този начин.

И си дойдохме на думата. Всички говорим за нормалност в управлението на държавата и дори проектираме собствените си разбирания за нея. Тя се очертава горе-долу така. На най-високо управленско ниво да стоят едни хора, които са получили образованието си в престижни университети, имат впечатляващи кариери, блестящи експерти са, владеят чужди езици и около тях няма скандали, свързани с пари, любовни истории, странно придобити дипломи и т.н. – чисти са! Това, вероятно, би означавало също, че тези хора не са се докоснали до висшите етажи на властта, защото ако са,

отровата (нарича се алчност) вече е проникнала в тях и може и да не ги искаме.

И като последствие от това, че ни управляват подобни умни, почтени и образовани хора, животът ни коренно се променя. Корупцията се стопява, младите намират реализация тук, минаваме много напред в разни престижни класации и най-важното – гордеем се с нашата съвременна България, а не само с миналото й.

Е, това май се опита да направи Слави Трифонов. Избра за бъдещи министри хора, които много се доближават до този профил. Поне така изглежда. Но … малко избърза! И доста надменно игнорира тези, с които заедно можеше да постигне много. А и всичко, което направи до този момент, противоречи на всякаква политическа логика. Сигурно защото не е политик! Или защото отмъщава на всички, които го подцениха. Или защото поведението му по принцип е доста екстравагантно, отричащо и малко като на игра. Само че, играта в политиката и управлението не е нито проста, нито невинна, още по-малко забавна. Жестока е.

И само изглежда, че е игра!

А фактът, че най-отгоре на управленската пирамидка постави човек, който напълно се разминава с профила на политик, останал далеч от отровата на властта, може засега да ни подскаже две неща. Или Слави играе поредната роля, или някой си играе с него. Което и в двата случая би довело до едно и също нещо – провал.

Но! Нека не забравяме, че това е прогноза на една застаряваща провинциалистка, която на 18 години избяга от концерт на „Щурците“, вместо да си скъса роклята. И едва 40 години по-късно разбра грешката си. Така че прогнозата ми спокойно може да хвърлите в коша. И без това всичко скоро ще се разбере.

Признавам, че ми е симпатичен този поостарял младеж. И ако му бях съветник, щях да му пожелая да потърси повече нормалност в живота си. Има всичко, защо иска още!? Може и по-скромно, по-простичко и по-смислено да се живее!

Иначе … и  ние гледаме към звездите.