„Няма чар, който да е равен на добротата на сърцето“, Джейн Остин
Има един романтичен филм, който редовно пускат по Коледа. Главната героиня – преуспяла, умна и красива, по Коледа винаги чете една и съща книга. Навън се сипе сняг, забързани минувачи носят елхи и подаръци, някой свири на пиано, чува се весел смях, ухае на вкусни гозби … А тя е сама и плаче. Но не заради онзи скучен прагматик, за който обвързването е по-страшно от Ада и който е разбил сърцето й, а заради любовта, с която тази книга оживява – романтичната любов между Елизабет Бенет и Дарси – една от най-красивите любови в литературата. Ще си позволя да оставя неизкушените от четенето сами да открият коя е книгата – те със сигурност ще са по-малко от другите – и да им препоръчам да я прочетат. Защото в нея е целият ни живот (макар и 200 години по-късно). И освен за голямата любов, ни напомня и за други сладки заблуди и изкушения, които често предопределят и вгорчават живота ни – нашите
Гордост и Предразсъдъци.
Ще ви разкажа една история, скъпи читатели. Тъй като през месец декември ще приключа с тази рубрика (8 години стигат), реших, че е дошло времето и за една приказка – предколедно, предпразнично, добронамерено и непременно с Happy End.
И така, настанете се удобно – започваме.
Това се случи преди много години. Току-що завършила образованието си, с намерението ако не да превзема света, то поне да му покажа, че трябва да се готви за големия взрив, започнах трудовата си кариера като учителка в пазарджишко село на 20 км от града. По онова време за отличен успех те изпращаха на село, а при подходящи роднини (верни на Партията) те уреждаха с някое хубаво местенце в града. Да не газиш кал, да не те вали и духа, да не чакаш с измръзнали крака по мизерни спирки раздрънкания автобус … Изобщо – романтика! Но както се казва в добрите стари романи – това е една друга история, която ще разкажем
по друго време и на друго място.
Село като село, училище като училище, колегите и те – свестни хора, спокойни и добронамерени, винаги готови да помогнат, но леко отегчени и без особени амбиции за кариерата и живота си. Бях само на 21, смятах се за умна, образована и красива (разбира се!), но най-вече – способна на чудеса. Както вероятно предполагате, реалността бързо ме приземи и обезсърчи. Лекичко, разбира се, защото какво значение има един, дори най-мъничък, успех, ако не си преминал през трудности (планини и реки ), оставяйки след себе си вълни от възхита и уважение. Преподавах български език и литература на четвъртокласници, половината от които ромчета. Повечето бяха неграмотни – някои четяха като първокласници, други и това не можеха. Направо се ошашавих и не знаех какво да правя – да преподавам задължителния материал или да започна отначало с А, Б, четене и писане. Колегите, разбира се, горещо ми препоръчаха, хич да не се мая, ами да си вървя по програмата,
че като дойде инспекторът, лошо ми се пише.
По онова време на инспектора, който пристигаше от Пазарджик ненадейно, за да те провери как работиш (сиреч, да те хване в крачка), се гледаше като на митична фигура която често докарваше колегите до болест. И това не съм го прочела в книгите – видяла съм го. Така че скоро забравих за чудесата – ходенето на работа се превърна в истинско изпитание и ако не ме беше срам, щях да избягам. Но не го направих! Не само от гордост. В класа имаше и чудесни деца, включително ромчета, чието старание и обич ме спасяваха от пълното отчаяние и ми даваха надежда, че ще се справя.
Дойде Рожденият ми ден. Не мислех, че децата знаят кога е, затова страшно се изненадах, когато още с влизането ми в класната стая те се струпаха на катедрата и започнаха едно през друго да протягат към мен ръчички, пълни с подаръци – картички, пластмасови пръстенчета и герданчета, панделки, шноли и фибички – всякакви джунджурийки и евтинийки от селския магазин (един за цялото село), влючително чифт плетени шарени чорапи, кутийка крем «Здраве», 2 ябълки и един яркожълт гребен. Разбира се, че се радвах, усмихвах се, прегръщах ги.
Но в същото време така ме напушваше смях, че едва се удържах.
Почерпих ги с хубави бонбони от града и продължихме с урока. След като децата си тръгнаха, събрах всички подаръци в една торбичка и ги натъпках в най-долното чекмедже на бюрото (тогава се наричаше катедра и беше огромно). И … забравих за тях.
По това време с пълна сила вървяха задължителните за класния ръководител обиколки и проверки по домовете на децата. Няма да ви разказвам каква кал съм газила в ромската махала и как са ме спасявали моите, иначе неграмотни, ученици от разярени кучета и подмятания на подпийнали младежи и как са ме извеждали за ръчичка от махалата, защото непрекъснато се губех (та и до днес). Един мъник, който на 10 г. изглеждаше като на 5, дори се опита с ръкавчето си да изчисти калните ми луксозни ботушки.
Всичко, което се случи в тази моя първа и единствена година като учителка на село, е запечатано като рана в съзнанието ми. И не мога да го забравя. Но всъщност, разказвам тази история
заради едно малко момче – Митко …. и един жълт гребен.
Митето живееше в съседното село, толкова малко, че в него нямаше дори магазин. За да дойде на училище, той изминаваше ежедневно по 2 км пеша. Разбрах това, едва когато се наложи да посетя и неговия дом. След дълги лутания, ядосана, уморена и измръзнала, най-после стигнах до малка кирпичена къщичка накрай селото. Когато влязох … Не знам как човешката памет избира какво точно да съхрани и какво да заличи, но картината, която се откри пред очите ми, ме потресе. Митето, родителите му и малката му сестричка живееха в една-единствена стая с пръстен под, от който, вееше хлад. И… мизерия. Две легла, маса, печка и малка, изтъркана до блясък мивчица. Нямаше радио, телевизор, гардероб. И да е имало още нещо, сигурно не съм го видяла, защото стоях стъписана на прага и не смеех да пристъпя. Посрещна ме млада, около 30-годишна, жена, с красиви руси къдрици, синеока (като Митето), която през цялото време се извиняваше и кършеше ръце. Разбирах (така мислех тогава) притеснението и срама й, затова се държах напълно нормално – дори приятелски. А моят мъничък ученик стоеше край мен и ме гледаше с обожание.
Неговата учителка му беше дошла на гости.
Притеснено попитах дали имат нужда от нещо. Можех да помогна! Майката, наричаше се Лена, наведе глава и каза, че си имат всичко?!?, просто в момента били малко затруднени. И допълни, че дори всеки ден давала на Митето по 5 стотинки за закуска -за вафла! Е, не всеки ден, но почти …
Не знам как се върнах до селото и как стигнах до магазина. Потърсих жълтия гребен (подарък от Митето) и видях колко струва!? 35 стотинки! Седем дни детето беше стояло без закуска, за да зарадва любимата си учителка. А тя в този момент дори не знаеше къде е забутала скъпоценния подарък.
На другия ден занесох всички подаръци у дома и им намерих място. Носих и герданчетата, и пръстенчетата …
Та … за жълтия гребен. Оттогава е винаги с мен – в чантата ми. Сега е бедожълт, с поизтъркани зъбци, изкривен, стар и уморен (като мен.) И така ще бъде до края. Защото това е най-скъпият подарък, който някога съм получавала.
Никой друг не е гладувал заради мен, за да ми покаже обичта си.
Сигурно се питате, уважаеми читатели, защо ви разказвам тази история, вместо пак да обсъдим някой пореден подвиг на местите ни управници (все има за какво). И друг път съм ви казвала, че намирам Времето за най-строгия и точен съдник на делата ни – и добрите, и лошите – и успехите, и провалите. Достатъчно е да се огледаме, за да видим колко се е променил животът ни. Към добро или зло, всеки сам ще прецени. Но днес имаме всичко! И въпреки това продължаваме да искаме още и още! Все нещо не ни достига, все някой има повече от нас. Едно безкрайно и тъжно състезание, в което нашите гордост и предразсъдъци определят поведението и ценностите ни. И, за съжаление,
оценяваме човека срещу нас не по това, което няма, а по това, което има.
С този разказ и този спомен, дълго задържан в мен, искам да благодаря за скъпоценния подарък на онзи русичък мъник.
И да го помоля да ми прости.
Защото тогава, преди 40 години,
не го направих.
Тази страница е видяна: 3581 (Па Медия)