Град мой любим

Публикувано от: | 21.05.2024

И пак е май. До късна вечер абитуриентите огласят града – броят, пеят, танцуват … Защото са млади и бъдещето им е пълно с възможности. За разлика от нас – средно младите, средно зрелите и средно възрастните (изобщо средните хора), перманентни скептици, които вечно търчим по задачи и забравяме да живеем. Обръщаме се назад и проектираме живота си в миналото, вместо в бъдещето. Макар то също да е пълно с възможности.

И пак е май – месецът, в който най-много празнуваме. Зимата е отдавна забравена, грее топло слънчице, въздухът е свеж, ухае на цъфнали дървета. Културният календар е пълен със събития, а улиците – с хора, които се разхождат, пазаруват, радват се или се ядосват, говорят по телефона, хапват нещо на крак, разговарят, наблюдават …

Сигурно се питате, скъпи читатели, какво ли ми е станало, та така съм го ударила на сантимент и романтика, вместо на критика. Ами, има нещо такова. Остарявам и аз и все по-честичко поглеждам назад във времето. Опитвам се да намеря хубавото в своя живот и да забравя лошото. Макар че, … мъчна работа!

Та, точно в тези прекрасни майски дни, натоварени с толкова емоции, винаги си спомням за цветята на моето детство – божурите и розите, които носехме на любимите учители за празника на славянската писменост – бели, жълти и червени, толкова уханни, че по целия широк свят

не открих парфюм с по-красив аромат.

През май пълнеха езерото на Стадиона. Паркът преливаше от зеленина, хората се разхождаха до късна вечер, а влюбените се криеха по разни тайни местенца и се целуваха. Ние също, уж тайно, ги следяхме и си кикотехме, защото тази работа ни се струваше страшно глупава и безсмислена. Големите върби, с надвиснали над езерото клони, ни примамваха да се залюлеем над водата и ние го правехме, пищейки от ужас и възторг едновременно (сега го наричат адреналин). А когато имаше футболен мач, булевард „Г.Бенковски” се пълнеше като за манифестация – цели тълпи бавно се придвижваха към Стадиона, за да участват във великата емоция –

наш`те срещу ваш`те , в яростна битка за победата.

И аз ходех понякога с баща ми, но понеже бях мъничка, нe виждах нищо от големите чичковци и лелички с високи фризури, които седяха около мен, люпеха семки, скачаха, викаха и се караха. Но пък виждах високите тополи около стадиона, току до металната ограда – непреодолимо изпитание и за най-ловките гратисчии. Дърветата опираха клони в небето и сигурно оттам всичко се виждаше, но … нали все пак бях на мач?! Пред стадиона важно се разхождаше милиционер, окачил свирка на врата, и щом се чуеше пронизително изсвирване, това беше знак, че преследването започва. Зяпачите се скупчваха на пътя, а милиционерът  самоотвержено търчеше подир тумбата гратисчии (повечето дечурлига) и макар рядко преследването да се увенчаваше с успех, облаците прах след акцията напомняха на добрите граждани, че има власт и тя се грижи за реда, спокойствието и правилността на нещата.

А вечер, когато светваха уличните лампи, децата от квартала обикаляхме улиците и ловяхме светулки – красиви светещи точици, които прилежно затваряхме в буркани, но, уви, на другия ден те ставаха невидими. Големите стари дървета, от двете страни на улицата, преплитаха клони над шосето и ние безгрижно тичахме под тях, защото вечер коли почти нямаше, а тишината така нежно се прегръщаше с мрака,

че се чувствахме като в друг свят – вълшебен.

В почивните дни грабвахме летните кънки и отивахме в градинката пред Минералната баня. Само там имаше асфалт, а и в тази градинка караха големите „майстори”. Те правеха невероятни пируети, слънца и други подобни чудесии, за които ние, момичетата от крайните квартали, можехме само да мечтаем.

Вече ученичка в гимназия „Иван С. Аксаков”, всяка сутрин минавах през Пазара, по Мехкемето, край Театъра, градинката с фонтанчето пред Младежкия дом, Дома на българо-съветската дружба (Часовника) и Профсъюзния дом (сега кино) – все по един и същи маршрут, който 3 години по-късно преминах като щастлива абитуриентка, придружавана от рояк възторжени роднини.

По онова време често ходехме на театър. От гимназията ни задължаваха за тези посещения, но ние и така отивахме с удоволствие, защото

само който не е ходил на театър, не се е влюбил в него завинаги.

Помня «Албена» с Катя Паскалева, «Час пик» с незабравимия Кирил Варийски, невероятния «Януари» на Йордан Радичков с Кирил Кавадарков в ролята на Кръстословицата – постановка, останала завинаги в личната ми класация НАЙ за изкуство. На същата сцена се изявяваше и Оперетният театър на Пазарджик. Оттам се лееше музиката на Калман, Лехар и Щраус, а ние, притихнали в залата, с наслада попивахме онова прекрасно и безсмъртно нещо, което се носеше във въздуха и ни опияняваше – музиката. Пак любов завинаги!

В събота и неделя ходехме и на кино. Пред «Млада гвардия» (сега „Одеон”) в празнични дни беше пълно с хора. Гойко Митич и каубойските филми на ДЕФА пълнеха салоните, а въпросът «Гледа ли филма тази седмица?» беше резонен. Градската мълва – единствената, но винаги проверена реклама, никога не ни подвеждаше.

Напълнихме големия салон на киното със сълзи,

като гледахме по няколко пъти великолепната продукция на Франко Дзефирели «Ромео и Жулиета». И макар че имахме чудесна учителка по литература, не тя, а филмът ни накара да започнем репетиции за училищна постановка на великата шекспирова трагедия. «Кажи защо си тук и как дойде/ градинската стена е тъй висока,/ а тук е смърт за теб./ Спомни си кой си ти?» – вдъхновено репетирахме в междучасията, а разпределението на ролите се превърна в битка по-велика и от тази при Ватерло.

След училище отивахме на Острова – разхождахме се, говорехме си, мечтаехме. Е, понякога правехме и глупости, но кой не е.

И после … поехме по своя път.

1-2-3… – броят абитуриентите. Така брояхме и ние.

Една част от нас вече не са тук, други – дори не са на този свят. Но всички бяхме част от Пазарджик – градът, в който се родихме, градът на нашето детство и младост, градът, в който живяхме – щастливо или не, и градът, който ще ни изпрати в последния ни път. Всяка сграда, всяко дърво, улица, площад, Реката, Канала, Острова, Земята и Небето над нас носят спомени, пълни с радост и болка.

И макар че днес не трополят файтони край Градската градина,

тополите на Стадиона вече ги няма,

тишината на Острова потъна във времето,

паметниците стават все повече, а хората – по-малко,

дърветата намаляват, а бетонът превзема града като сиво безлично чудовище,

и е по-важно е да имаш интернет, отколкото приятел,

това е същият град.

Градът, който обичаме и който ще остане в нас завинаги.

Където и да сме!

 (2016 г.)

(Видяно 255 пъти)