Градинката

Публикувано от: | 12.09.2023

В центъра на един горещ южен град си живееше малка градинка. Площадът срещу нея смени името си няколко пъти, съобразно политическата конюнктура и историческо-естетическите вкусове на местните управници, но градинката така и си остана неназована. Наричаха я с любов Градинката срещу „Тракия”.

Макар че името й принадлежеше на най-стария, и за известно време единствен, хотел в града, назовавайки я, хората мислеха за нея не просто като за  местоположение, а като за институция. Защото тя си беше Градинка с минало. По-старите граждани помнеха как изглеждаше в началото с чакълените алеи и оскъдната тревица, но по-младите не можеха да я свържат с определена представа, тъй като тя периодично сменяше визията си. Тази Градинка беше най-любима на всички управници в последните 30-тина години. Искаше ли някой кмет да го запомнят гражданите и хоп – започваше да я ремонтира. И тя започна да хубавее – вместо оскъдна тревица – райграс, вместо старата чешмичка – нова, нови храсти, цветя и алеи. Дори герб от цветя сътвориха градинските експерти и като почна да се чуди гражданинът защо тези лехички са отцепени от другите с оградки, взеха че и надпис му сложиха, пък и добавиха името на този управник, в чиито мандат бе сътворено значимото дело … После, както си му е редът, голям паметник извиси снага точно в средата на Градинката. Изобщо, ако си имаше нещо за завиждане в този град, то ей тази Градинка беше. А с какви красоти осъмваше тя по Коледа и Нова година – направо не е за разказване – светеше като приказна картина от онези книжки с живите картинки, които ти спират дъха, когато си малък и вярваш в приказките, естествено. И тъй като на хубавите неща най-много се радват най-младите и най-старите (средната възраст просто си търчи по задачите и на нищо не се радва), скоро Градинката стана любимо място за срещи и на младостта, и на старостта в града. Този факт обаче си беше направо опасен, защото дори не ставаше въпрос за съжителство на две поредни поколения.

И когато един ден дойдоха неприятностите, никой не се учуди.

Седнали старите хора, радват се на шарения свят и на спокойствието, а насреща им шумни младежи  – пушат, пият бира и хвърлят недоволни погледи към пенсиите. С присъщата си мъдрост първоначално пенсионерите си замълчаха и гледаха да не закачат младостта, но един ден … Винаги просто идва един ден, в който нещата се случват, колкото и да ги заобикаляш и да се правиш, че не ги забелязваш. И така, един ден в пенсионерската част на Градинката пристигна попълнение – непознат дядо, енергичен, жизнен, от онези, които не се предават  на годините и толкова люто се борят с тях, че така и не усещат кога идва умирачката. Та, дойде новият дядо, настани се, запозна се и седна с другите дядовци да пораздиплят политиката. За лош късмет точно в този ден в Градинката се събра възможно най-шумната компания. Младите бяха толкова невъздържани, че в един момент дори започнаха да се закачат с пенсионерите и да ги обиждат. Старите хора наведоха глави и се замислиха за своите си внучета, на възрастта на младежите, затова решиха да замълчат и да преглътнат обидите. В този момент обаче новият дядо скочи,

грабна най-близкия бастун и с боен вик тръгна към шумната компания.

В първия момент младежите се втрещиха, а после започнаха да се смеят и дюдюкат. Но тъй като тази реакция по никакъв начин не повлия на атаката, към която плахо се присъединиха още двама дядовци и една по-здрава баба, младите се умълчаха и започнаха притеснено да се оглеждат. А публика, в този час пик за прибиращите се от работа, безспорно имаше. Сякаш за няколко дълги мига целият градски шум стихна. Дори коли не преминаваха по площада. Като в забавен кадър всички наблюдаваха пенсионерската атака и очакваха с ужас ответния удар. Двама младежи, доста попрекалили с бирата, скочиха от пейките и понечиха да тръгнат срещу дядовците, но останалите се втурнаха и ги спряха. Чуха се тихи и дори уплашени молби – колкото и да бяха млади и глупави, нямаше да тръгнат да се бият с дядовците си. После  си грабнаха шишетата и раничките и си тръгнаха. Новият дядо, окуражен от успеха, тръгна да ги гони, но и в тази армия надделя здравият разум – другите го хванаха и кротко го издърпаха към пейката. Той седна тържествуващ и се огледа, за да се наслади на ефекта от героичната си атака. Но за съжаление, така както площадът, Градинката, хотелът, и изобщо идеалният център, бяха притихнали в тези инфаркти секунди, също така бързо движението и шумът се върнаха и животът си продължи. Дядовците потупаха по рамото 80-годишния герой, бабите поклатиха глави недоволно – те не одобряваха такива възпитателни методи – и скоро

Градинката се загледа в друга посока.

След този случай младите поразредиха срещите си в нея и лека-полека я оставиха във владение на мъдрата старост. Запазиха си само ъгълчето с чешмичката и то постепенно се превърна в най-важното място за срещи на целия град. А от тази история седмици по-късно се разказваха моменти, които почти превърнаха юначния дядо в легенда, но скоро всички я забравиха.

Има обаче една друга история, която остана абсолютно неизвестна за гражданството и в това няма нищо чудно, тъй като част от участниците в нея принадлежаха по-скоро на онзи, отколкото на този свят, та нямаше как да я разкажат.

Градинката си имаше любими посетители. Това бяха мъж и жена на преклонна възраст, които привечер бавно минаваха по централната алея. Мъжът, висок, все още изправен, със снежнобяла коса, с идеално изгладен панталон и с вратовръзка, се подпираше достолепно на красив абаносов бастун. Жената до него  мъничка и нежна, кокетно бе събрала с фуркет бялата си коса в малко кокче. Те очевидно си бяха много близки, защото се държаха за ръка. Никой не знаеше дали са съпрузи, но пък това вече нямаше никакво значение. На тези години по-важно е просто да имаш ръка, на която да се опреш. В другата ръка старецът винаги носеше торбичка с хляб. Имаше дни, вероятно около пенсията, когато в торбичката към хляба се добавяха и малко картофи, но това, общо взето, се случваше рядко.

И така, ден след ден, привечер, двамата мили старци бавно минаваха по алеята. Понякога поспираха за минутка, за да си починат, защото старата жена бързо губеше сили. Градинката чак затаяваше дъх от вълнение, когато виждаше с колко нежност мъжът галеше ръката й или оправяше някой паднал кичур от косите й, докато двамата си поемаха дъх,  преди да продължат по пътя си.

Една вечер те не се появиха.

Нямаше ги през цялата седмица. После старецът дойде сам. Носеше обичайната торбичка с хляб и беше, както винаги, изправен и изгладен. И все пак нещо в раменете му и в начина, по който вървеше, подсказваше голяма мъка. Градинката първа го разбра, защото за толкова години в идеалния център, тя беше видяла какво ли не. Ами то кажи-речи целият живот на града преминаваше оттук.

От този ден нататък старецът беше винаги сам. Спазваше часа на своята разходка, минаваше винаги по една и съща алея. После поразреди разходките и един ден просто не се появи.

Това се случи само месец преди Градинката да навлезе в най-щастливия си период, защото точно тук, в центъра на града, се събираха абитуриентите  преди своя бал.

Така че скоро тя забрави тъгата и погледна напред. Абитуриентският бал беше много важно събитие – младост, красота, святкащи фотоапарати, оглушителен шум от форсиращи автомобили, цветя, балони, притичващи в тълпата роднини и зяпачи от всякакво естество. Тъй като този празник не се приемаше от местните управници като събитие, към което имаха отговорност (смятаха, че си имат достатъчно грижи), често празникът се превръщаше в такава лудница, че си беше чудо как до този момент някой не беше пострадал. Но пък Градинката много му се радваше, макар че участниците във въпросното събитие я изпотъпкваха и замърсяваха до неузнаваемост.

И тази година празникът не се различаваше от останалите.

В последната вечер, когато абитуриенти се събраха при чешмичката и огласиха града със своите викове и смях, Градинката забеляза слабичка девойка с дълга руса коса и бледосиня рокля. Тя не бе много различна от останалите – усмихваше се, приемаше букети и целувки от роднини и приятели, но беше някак по-тиха и вглъбена, сякаш си имаше някаква тайна мъка и не можеше да се отърси от нея. И тъй като и Градинката все още не беше преодоляла напълно своята болка от загубата на милите старци, тя не спря да наблюдава девойката през цялата вечер. Когато младите се наредиха по двойки и бавно тръгнаха към площада, за да направят дългоочакваното дефиле за гражданите, момичето със синята рокля някак внезапно спря и се обърна. Стоеше като вцепенено и гледаше към централната алея, откъдето сякаш от нищото се появиха  двамата мили старци – любимци на Градинката, баба и дядо на девойката.

Те се приближиха бавно, спряха недалеч и се усмихнаха щастливо. Тя беше толкова хубава, тяхната любима внучка, най-красивата и най-добрата на света. Но те така и не успяха да дочакат нейния бал, макар да й бяха обещали да бъдат с нея на този  ден. И тя беше тъжна. Не я развеселиха нито подаръците, нито възхищението, нито дори едно признание в любов, което толкова дълго бе чакала. Младостта трудно се справя с болката, докато не се научи,

но … повечето май не се и научават.

Девойката продължаваше да стои, а сълзите напираха в очите й. Младежът до нея се притесни и леко я докосна по рамото. Тя го погледна, а после махна с ръка на някого. Двамата старци също помахаха, а дядото й каза нещо. Въпреки разстоянието и шумът над площада, тя го чу. После, все така усмихнати, те се стопиха във въздуха. Момичето постоя още миг, но скоро се обърна, хвана здраво младежа за ръка и щастливи двамата тръгнаха към своето бъдеще. Минаха под шпалир от цветя, радост и смях, огледаха се в очи, от които струеше възхищение, лудуваха, пяха и се веселиха. А над тях, като магическо заклинание трептеше пожеланието-подарък от любимите хора, които вече не бяха на този свят:

 „Винаги по пътя си да имаш хляб и любов, мила моя … Хляб и Любов!”

Любимата Градинка продължи да посреща своите посетители – през деня старите, а вечер,  на чешмичката – младите. На някои се радваше, на други се гневеше. Но винаги, когато видеше тъжно лице, зашумяваше с листата на старите си дървета, затрептяваше с хилядите стъбълца на тревите:

„Хляб и любов, мили мои. Да имате винаги хляб и любов!

Не бъдете тъжни.

Това е най-важното.

 

(Видяно 482 пъти)