Ако има нещо, което ужасно ми липсва в отразяването на обществения ни живот, това е мярката. Ще си позволя да отида и по-далеч: поне грам деликатност, мъничко срам, та и щипка старомодна скромност, макар и престорена. Ако, например, трябва да пишеш за управниците, пиши, отразявай постиженията им – няма лошо, имаме нужда и от позитивни новини, от добри примери и оптимизъм. Но не прекалявай! Защото се получава обратният ефект. И после, защо хората пишели злостни коментари в мрежите. Защото се вбесяват! Ще кажете: Пак ще хейтиш?! Не, изобщо! Само ще разказвам случки и ще задавам въпроси, на които не мога да си отговоря.
Въпрос на интелигентност … предполагам.
Да започнем с онова момиче от Пазарджик – Златка. Пак не й знам фамилията, ама тя така си е популярна. До скоро изобщо не бях чувала за нея. Просто я видях в едно популярно шоу. Красива девойка! Но красиви като нея – колкото щеш! Значи има и друго! Видяхме, че пее, има актьорски талант (донякъде) и приятно излъчване. Но, вероятно ще се попитате, скъпи приятели (почитатели на Шекспир, Вирджиния Улф, Емили Дикинсън и други подобни, не особено красиви, лица, които всъщност сте ми и най-мили), защо ви занимавам с тези глупости.
Ами точно заради това – заради мярката.
И друг път сме виждали влюбен мъж да прави предложение за брак публично: на някоя сцена, по телевизията или в социалните мрежи. Донякъде е разбираемо – такива са времената! Хората от моето поколение са възпитани в други ценности и друг модел на поведение, затова по-трудничко ги осмисляме тези работи, ама поне се стараем. Че то в «едното време» нямаше такива глезотии като годежен пръстен, падане на коляно, клетви за вярност и … знам ли още какво се прави?! Но пък като се поогледам, огромна част от тези бракове издържаха по 30, та и повече години. Въпросът обаче не е в годините (бракът донякъде е и късмет), а в интимността на някои моменти. Защото, ако става въпрос за истински чувства, и особено ако са част от онези звездни мигове, които озаряват един или два пъти живота ни (та и хич), то те трябва да бъдат съкровени.
Отлично разбирам, че не само аз, ами и думичките ми са вече остарели – кой днес използва такава лексика?! Съкровени!
Но да държиш здраво микрофона през цялото време, докато някой ти се врича в любов … Да изричаш свещените: Да! Искам да си до мен, да виждам как сутрин се събуждаш, да държа ръката ти, когато плачеш, да те прегърна, когато имаш нужда от прегръдка, да ти помагам и да те подкрепям, да те обичам и да ти прощавам … и всичко онова, което шепне сърцето ти! Но тихо! Обаче да изречеш дори минимална част от това на микрофона – пред милиони хора! Много моля да ми простите, ако засягам чувствата ви, но според мен това не се нарича любов! Нарича се шоу. Шоу, което носи пари, парите – слава, а славата – пари. Да са им честити на всички, които си ги пожелаха! И младите, дето се взеха по телевизията, и те да са честити! И щастливи! Дори без камера и микрофон.
По някаква случайност точно в тези дни прочетох книга,
която толкова ме ядоса, че казах на всичките си приятели, с които си обменяме подобна информация, да не я четат. Но на вас няма да ви го кажа. То си е ваше право. Само ще ви я разкажа в няколко изречения.
Авторът, в младостта си бил бездомник и аутсайдер, после станал комедиен артист, а в един момент решил да напише книга, която 50 издателства отхвърлили, а 51-вото отпечатало. И … последвал големият взрив. Днес той е на върха, издал е десетки книги в милиони тиражи, консултант е на огромни корпорации, съветник е на правителствени служби. На нещо да ви напомня тази история: Американската мечта, приятели. Сбъдната като по ноти! Само че, скептичната Баба Шехерезада, четейки внимателно книгата, установи следното. Този човек владее до съвършенство умението да манипулира. Брилянтен е! Аз обаче, понеже мразя книги, които да ми казват как да успея или да ме учат как да открия себе си (последните ме вбсяват), я прочетох с огромна вътрешна съпротива.
Тя нито ме грабна, нито ме покори
(сигурно затова съм на тоя хал – неуспяла).
По-добре да бях прочела нещо от Радичков – той поне ми казва нещо. И сега накратко. Човекът през цялото време дава съвети: как да се държите, какво да правите, когато го правите, как да мислите, ако мислите, как и защо да се промените, та и за какво да мечтаете. А в основата на всичко е той: Успехът! Сиреч, парите. Ще кажете: Супер! Нали всички това искаме. Дали?! Защото, ако поразмислите, ще установите, че в основата на големия успех стоят не само мечтите, стремежите, желанията, амбициите и правилното мислене, а и още едно друго дребничко нещо. И аз, в търсене на основния кусур на цялото това манипулативно словоизлияние, все пак го открих. То се съдържа в едно-единствено изречение (как го е допуснал авторът, не знам?!): (перифразирам): Човек все пак има определени възможности!
Сиреч, дори и да ги надскочи донякъде,
не би могъл да надскочи себе си.
Само че подобни книги оказват огромно влияние именно върху тези с определените (сиреч скромни) възможности. Оттук-нататък оставям на вас да прецените какво може да направи с някои хора подобен неистов стремеж за успех (власт, слава и пари на всяка цена). Виждаме ги всеки ден. По телевизията. С тях лягаме и с тях ставаме.
А сега да се върнем към Златка и други подобни приятни (а някои и недотам) явления в обществения ни живот. Гледаш и не вярваш на очите и ушите си, а вкусът в устата ти е като да си дъвкал зелени жаби. Защо ли?! Защото ни е ясно, че ние им даваме всичко това – и властта, и парите, и славата! За красивото девойче, хайде! Младо е, животът ще го научи. Но за другите: перфидните, наглите, ненаказаните, ехидните, надменните … Недосегаемите.
Моля не ги възхвалявайте. Част от тях все пак имат възможности!
По-добре да им помогнем да ги открият, да намерят пътя и да го следват с чест! Защото в тези толкова информационни времена, нищо не остава скрито – нито какво правиш, нито защо го правиш, какво и как говориш, към кого се обръщаш и дали зад твоето слово не прозират онези толкова ненавистни проявления, типични за днешния управленски елит: надменност, перфидност и презрение към тълпата … към нас.
Но … може и да греша, скъпи читатели. Нали ви казах: Въпрос на интелигентност!
Ако е така, ще надмина и най-тъжните разказвачи на приказки.
И вие ще спрете да ме четете.
Защото и в най-лошата приказка, дори да няма вълшебство, поне има Happy End.
А в тази … няма.