Той беше само на 6 и се казваше Гошко. Живееше при баба си в стара къща накрай града. Нямаше баща, а и никога мъж не бе живял в този дом, защото майка му не беше се женила. Въпреки това имаше още три деца, все момичета, две от които вече се бяха запилели по света. Най-малката се роди с умствено увреждане и бе настанена в дом за деца някъде далече. Гошко я беше виждал само един път, но не разбра защо тя не говори и не му обръща внимание. Докато двете му по-големи сестри бяха при тях, не беше чак толкова зле – все имашe нещо за ядене, но когато заминаха, животът на детето стана труден. Майка му работеше в Италия и се връщаше най-много 1-2 пъти в годината. Тогава наставаше безкраен празник и Гошко ядеше по няколко пъти на ден, гордо влизаше в някоя сладкарница и си поръчваше паста и всички онези мечтани лакомства, които през останалото време можеше само тъжно да наблюдава по витрините.
Но колко са няколко седмици в една година!
Баба му пиеше и повечето пари от мизерната й пенсия отиваха за алкохол. Понякога в кухненския шкаф нямаше дори хляб и тогава детето тръгваше да търси храна по контейнерите. В началото го беше срам, но после свикна. И тъй като контейнерите бяха високи, започна да носи старото си дървено столче, което някой някога беше подарил на първото дете в семейството. Столчето беше все още здраво и Гошко бе много привързан към него. Макар че го носеше непрекъснато със себе си, никога не го забравяше и не го загуби. Имаше някакъв смътен спомен как седи на това столче, в стаята е топло, а той яде голяма кифла с шоколад. Някъде наоколо е майка му – той чува закачливия й смях. Дебел мъжки глас й говори настойчиво нещо, но Гошко не се опитва да разбере какво, защото е щастлив. Но това беше отдавна … Макар и само на 6, той се смяташе за голям, затова не мрънкаше и не плачеше, когато беше гладен, а тръгваше да търси храна.
В един мъглив есенен ден, тъкмо се ровеше в поредния контейнер, когато някой леко го тупна отзад. Той подскочи уплашено и се обърна. Пред него стоеше възрастна жена.
– Излез оттам и ела с мен – строго каза тя.
Гошко я послуша. От този ден нататък животът му се промени.
Баба Дора живееше в голяма къща в центъра на града. Беше сама, тъй като двете й дъщери вече си имаха семейства и нямаха много време за нея. Това, както и всичко останало, той научи в продължение на месеци, старата жена не говореше много. Всеки ден по обяд пристигаше в къщата й, а на масата винаги го чакаше топла храна. Вече не се налагаше да обикаля вонящите контейнери – застудя, а той си нямаше нито топло яке, нито дори шапка и ръкавички. През зимата, след дългото скитане из града, често кашляше по цели нощи.
Случваше се при баба Дора да завари и други възрастни жени, дошли да пият кафе и да си побъбрят. Те му се радваха, а една от тях все го щипеше по бузките с кокалестите си пръсти. Докато се хранеше, Гошко чуваше, че говореха за майка му – била проститутка. Той не знаеше какво е това, а и не искаше да знае, нали му носеше подаръци! Понякога, седнал край своята баба в студената стая, много искаше да я попита защо не е като баба Дора, но не смееше, защото след това тя му крещеше, а после дълго плачеше. Плачеше и той с нея. Бедното му сърчице не можеше да разбере
защо не е като другите деца, които си имаха всичко.
Наближи Коледа. Гошко много обичаше този празник, защото майка му пристигаше с пълни чанти. Но тази година тя се обади, че няма да си дойде и изпрати малко пари на баба му. Жената плати най-належащите сметки и купи храна, но когато празникът дойде, шкафът бе отново празен – имаше половинка стар хляб, малко сирене и буркан с мухлясала лютеница. Детето махна мухъла, намаза си дебела филия, сложи малко сирене и седна до прозореца. Докато преглъщаше коравите залци, навън в светлината на уличните лампи виждаше весели, натоварени с пакети и подаръци, минувачи, които бързаха да се приберат по домовете си и да запалят празничните елхи. У дома той си нямаше елха, но баба Дора беше купила малко коледно дръвче и дори му позволи да го украси.
Гошко привърши мизерната си вечеря и погледна към баба си. Тя беше заспала пред телевизора, а пред нея стоеше шишето с ракия.
Детето знаеше, че тя не е яла нищо от вчера и му стана мъчно.
Бързо скочи, облече се и затича към къщата на баба Дора. Едва когато запъхтян застана пред вратата й се сети, че тя не си е у дома. Няколко дни щеше да остане при дъщерите си, така че скоро нямаше да я види. Беше много студено. Гошко мушна премръзналата си ръчичка под вратата и откачи ключа. Често беше виждал как баба Дора го изважда оттам, но тя и не се опитваше да го скрие. После отключи и бързо влезе в къщата. Светна лампата в коридора и веднага се отправи към хладилника, който баба Дора държеше пред вратата на кухнята. Беше малко разочарован, защото и тук нямаше кой знае какво за ядене, но все пак беше по-добре от вкъщи. Бързо започна да вади продуктите и да ги слага в торбичка, която винаги носеше в джобчето си. След като събра всичко, я остави на земята и леко открехна вратата на дневната стая. Баба Дора живееше през цялото време в нея, а другите стояха заключени – казваше, че не й трябват. В стаята беше още топло, сигурно бе тръгнала скоро. Гошко влезе и седна до печката, за да се постопли. Не посмя да запали лампата,
защото усещаше, че това, което прави, не е хубаво.
Когато посвикна с тъмнината, забеляза, че до елхата има голяма найлонова торба. Баба Дора му беше разказвала, че когато били малки дъщерите й, Дядо Коледа винаги им оставял подаръците под елхата. Гошко получи коледни подаръци само един път и то от Италия, а не от Дядо Коледа. Майка му каза, че тази история с Дядо Коледа е пълна порнография (детето не знаеше какво е това) и изобщо да не вярва в подобни глупости. Така че мисълта, мярнала се за миг в изстрадалата му главичка, че може би Дядо Коледа му е донесъл подарък, отлетя мигновено. Той стана да си ходи. За момент се поспря, помисли малко и протегна ръка към електрическия ключ. Стаята светна. Детето смаяно се приближи до елхата. Голяма червена торба, с изрисуван върху нея Дядо Коледа, вързана със златна панделка и с някакъв надпис, прикова вниманието му. Гошко засрича. Приятелките на баба Дора го бяха научили да пише името си, така че лесно го откри върху торбата. Това беше подарък за него! Той подскочи няколко пъти от радост, после я сграбчи и нетърпеливо разкъса панделката. Най-отгоре се мъдреше кафяво плюшено мече. Гошко го притисна и разцелува, а после заизважда останалите подаръци – морскосини шапка, шал и ръкавички, с избродирани на тях бели еленчета, шоколад, бонбони и цял плик с вкусни неща, каквито момченцето беше виждало да продават в големите светли магазини.
Но най-отдолу … Детето затаи дъх.
В красива кутия стоеше отдавна мечтаната автоматична кола с полицаи, които стрелят от прозорците. Гошко беше виждал такава у едно детенце в кварталната градинка и толкова му се прииска да я има, че не можа да спи от вълнение. Беше казвал на баба Дора за нея и затова, че иска да стане полицай, когато порасне. Дядо Коледа и баба Дора явно си бяха много близки! Той бързо заприбира подаръците и угаси лампите. Искаше час по-скоро да се прибере у дома и да зарадва баба си … Тогава видя торбичката с продуктите, които беше извадил от хладилника. Сърчицето му се сви, защото знаеше, че това, което направи, не беше хубаво – това беше кражба. Баба Дора му беше казвала десетки пъти никога, ама никога да не посяга на чуждо, защото направиш ли го веднъж край – ставаш крадец. Без да се колебае, бързо върна продуктите в хладилника, прибра торбичката в джоба си и изскочи навън.
Валеше пухкав сняг. Беше толкова красиво, че детето за миг поспря и вдигна главичка към небето. От светлината на уличните лампи снегът искреше като слюда. Лек ветрец въртеше снежинките и безразборно ги сипеше по улици, тротоари и дървета. Закъснели минувачи оживяваха нощта със смях и настроение. Гошко извади шапката и ръкавичките с белите еленчета и бързо ги нахлузи. После здраво прегърна торбата с подаръците и затича към къщи. Снежинките падаха по топлото му личице и се топяха, а щастливите му детски сълзи се смесваха с тях.
Това е една стара история, която разказах преди години. Всъщност, истинска история. Макар че Гошко сигурно вече е пораснал, в съзнанието ми си остана такъв, какъвто го видях в онази зимна нощ, с окъсаното якенце и синя шапка на еленчета, стиснал голямата торба с подаръци, тичащ под снежинките, щастлив.
Този мой разказ е поклон пред всички, които без камери, снимки, медиен шум и предпразнична суета, правят добро – няма значение колко голямо или мъничко е то.
И нека в навечерието на Святата нощ всеки от нас разпръсне по малко светлина и сътвори своето вълшебство. И тогава …
Може би някой ще сътвори вълшебство и за нас.