Когато влязох във фоайето, вече се чув
аха ръкопляскания. Отворих внимателно тежката врата с надежда, че няма да вдигна шум, но напразно. Над залата, притаила дъх в очакване, се чу онова яростно поскърцване, което е запазен знак за вратите на всички концертни и театрални зали в провинцията. Зрителите обърнаха глави, за да видят досадника, закъснял за концерт дори в събота, но аз набързо се шмугнах и стоварих на първото свободно място, което зърнах в полумрака. С енергично движение диригентът подкани оркестъра и концертът започна. Притворих очи с наслада. Свиреха Втора симфония на Брамс. Музиката изпълваше залата до краен предел, а в най-хубавите моменти дори лекичко те отделяше от земното притегляне и тези блажени мигове ти създаваха съвсем друга представа за света и неговите опорни точки. И така, унесена във великолепието на звуците,
внезапно усетих някакъв дискомфорт,
нещо ми пречеше, нещо неприятно и дразнещо се носеше във въздуха. Не беше шумящо пликче с бонбони на огладнял гражданин зад мен, нито упорита кашлица на поредния стар тютюнджия, не беше и невъздържан шепот на приятелки, които избират точно тези моменти, за да споделят ненавистта си към съседката или шефа, не беше и онова деликатно похъркване, което отбелязва присъствието на насила докараните съпрузи … Скоро разбрах! Около мен натрапчиво се носеше миризма на нафталин. Ненавиждам тази миризма и никога не използвам малките бели таблетки, за да спасявам с тях зазимените вълнени дрехи. Нещо повече, от този „аромат” дори ми прилошава. В залата цареше полумрак и аз набързо, и уж дискретно, се поогледах. Никой, в най-близко съседство, не отговаряше на представата ми за хора, които държат официалните си дрехи в гардероб,
посипан целогодишно с нафталин.
Едва тогава спрях поглед на човека до мен. Бързайки да се скрия от обвинителните погледи на винаги дошлите навреме почитатели на всякакви културни събития, дори не бях попитала господина дали мястото е свободно. Той беше около 70-годишен, съвсем обикновен, слаб човечец, с оредяла бяла коса, сресана назад, с лъснати до блясък черни обувки и сив костюм, от който лъхаше на нафталин. В първия момент се ядосах … на късмета си, разбира се. От 200 души в концертната зала сигурно само един държеше костюма си в подобен гардероб и той се беше паднал до мен. С тази мисъл приключи и цялото ми удоволствие от концерта. Нито можех да се преместя, защото нямаше места, нито да си тръгна, защото не исках. Отдавна чаках този концерт и нищо не беше в състояние да ме изкара от залата. Но тъй като, така или иначе, с музикалното ми настроение беше приключено, започнах да оглеждам човека до мен, като се надявах, в полумрака любопитството ми да не бъде забелязано. Внезапно си дадох сметка, че
откакто бях седнала, той изобщо не бе помръднал.
Сигурно и затова не го бях забелязала в началото. Спокойно облегнат на стола, вперил поглед в сцената, с леко повдигната брадичка и отпуснати върху коленете ръце, мъжът сякаш не дишаше. Започна да ми става любопитно. Човек, при каквито и обстоятелства да бъде поставен, все дава някакъв знак за живот – мига, почесва се, премества крак или ръка, покашля се, върти глава и ред други движения, които често говорят и за липса на интерес, скука, нетърпение, отегчение – това просто няма как да се скрие. Но този мъж изобщо не даваше знак, че забелязва присъствието ми, макар ароматът на скъпия ми парфюм да се носеше като облак край мен. Той просто слушаше. Дълбоко вглъбен, погълнат от музиката, вцепенен от красотата й, опиянен от великолепието й, може би щастлив от възможността да бъде днес тук!? Не му пречеха нито неспокойното ми въртене, нито парфюма ми, нито любопитните ми погледи, нито неудобното място (на балкона, на края на третия ред), от което се виждаше едва половината сцена …
И в този момент се засрамих!
Аз, голямата почитателка на класическата музика, която можеше толкова „компетентно” да говори за великите композитори и изпълнители, явно бях на светлинни години от истинската почит. Човекът до мен нямаше нужда от специална среда и не му беше потребен комфорт, за да слуша музика! Едва сега забелязах колко старателно изгладен беше панталонът му, той дори не бе сложил ръце върху ръбовете, за да не развали съвършенството им. Видях колко демодирани бяха ризата и вратовръзката му, но и колко хубаво и спретнато изглеждаше всичко по него. Постепенно ме обзе неговото спокойствие, забравих за нафталина и неусетно се потопих в музикалната магия … Оглушителни ръкопляскания ме извадиха от унеса. Станали на крака, хората бурно аплодираха оркестъра. Диригентът, с мокра от пот коса, уморено се покланяше и леко почукваше с палката по статива, показвайки удовлетворението си от концерта.
Човекът до мен също ръкопляскаше, но сдържано.
Нищо в поведението му не подсказваше вълнението, което бе обзело залата. В този момент на сцената излязоха местни управници, които трябваше да прочетат обичайните си поздравителни слова и да поднесат големите кошници, които всяка година влизаха в светското състезание „най-голяма кошница на годината”, да си направят малко ПР, както обичат да казват вече и дядовците на село, и изобщо да зарадват с присъствието си данъкоплатците, кой както ще да го разбира. Тогава мъжът стана, обърна се към мен и вежливо попита: ”Вие ще останете ли?” Аз скочих от стола и му направих път да мине. Само за миг очите ни се срещнаха. Неговите бяха яркосини, обградени с мрежа от ситни бръчици, а в ъгълчетата им проблясваха сълзи. И докато на сцената се твореше поредната светска хроника, човекът излезе от залата. Загърбил човешкия шум и суета, той бавно притвори скърцащата врата и заедно с миризмата на нафталин изнесе от концертната зала своите любов, гордост и вдъхновение.