Никога ли не сте виждали река?

Новината този месец, която, макар и за кратко,  надмина по важност дори изборите, бе едно интервю на Опра Уинфри с двете кралски особи Хари и Меган. Няма да навлизам в подробности за това кои са те, къде са и защо, както и причините, които са ги накарали да говорят. Нито ще коментирам отзвука (все пак Опра е легенда.) Но съм впечатлена от един дребен наглед факт. Двучасовото интервю, в което явно, а и не толкова, бяха отправени обвинения към многовековна и безспорно авторитетна институция, получи в отговор само няколко изречения от кралицата! Признавам, че познавам монархията по-скоро от трагедиите на Шекспир и филмите за великата Елизабет I, отколкото от съвременността. Сигурно затова и заключението ми е съвсем простичко: Или можеш нещо, или не го можеш. Ключът обаче е в това да го знаеш.

Иначе се получава голяма бъркотия.

Със сигурност за кралицата работи армия от специалисти по комуникация, медии, връзки с обществеността и всякакви други, за които дори нямаме представа. Но накрая все пак тя решава! Изобщо не е като в обикновения живот. Не е и като в „по изборите“. Защото там си е голяма говорилня. Всеки говори, говори, говори … Обаче какво казва?! Затова често пъти ефектът е обратен. Колкото повече, толкова по-малко!

Предполагам, поне веднъж в живота си сте срещали човек, който ви впечатлява с авторитет, тежест, присъствие. Той внушава спокойствие и увереност, вдъхва респект. Тези хора и без това не говорят много, но когато отворят уста, всички млъкват, за да ги чуят. Аз, разбира се, не съм от тях. Къде ти! Но с годините поне научих нещо. Думите, само думите, не значат нищо. Зависи кой ги е произнесъл. В този смисъл двата часа с интервюто на Хари и Меган

придобиха съвсем друг смисъл на фона на четирите изречения на кралицата.

Но нека се върнем за малко към нашата действителност и вялата (до момента) предизборна кампания. Засега можем да обобщим следното: Много лица, малко личности. Много говорене, малко мислене. Напудрени, нагласени и фотошопирани, кандидатите направо греят по екраните. Стотици! В това поне няма лошо – възможност е за избор. Затова нека не се оправдаваме, че няма за кого да гласуваме. Или, че изборите са предрешени/купени. Донякъде е така. Но нали все пак е ясно, че никой, абсолютно никой не може да купи или подмени целия вот – нито с финансов ресурс, нито с други средства.

И нещо много важно: Има хора, които не се купуват.

Ако не вярвате, погледнете в миналото ни и личностите, пред които се прекланяме. Нека не забравяме, че освен всичко друго, те са били и неподкупни – абсолютни безсребърници. Не може да ги е имало някога, а сега съвсем да ги няма – нали сме един народ?! Толкова ли е трудно да последваме примера им!? Защото ако някога за свободата се е воювало с пушка в ръка, сега ни е нужно само едно нещо – разум. За да открием личностите сред лицата, за да познаем честта сред толкова много лицемерие, за да откроим добрите дела сред фалшивата, показна благотворителност.

Има един феномен, който трудно разбирам – страстта към медийно внимание. Осъзнавам, че е наркотик, сладък и на пръв поглед безобиден. Също така познавам хора, които се бояха от камерата и микрофона като от дявол. Част от тях не можаха да го преодолеят и се отказаха от публична обществена дейност. Обаче други!

Какви „висини на медийния комфорт“ достигнаха, какви небеса!

И ден (условно казано) не могат без светлината на прожекторите. Да виждат ликовете си, да говорят пред камерата – каква страст! Щом ги показват по телевизията, значи са умни и имат какво да кажат! Така мислят те, а какво мислят останалите, можем да прочетем навсякъде. Социалните мрежи отприщиха предимно негативната енергия – няма защо да се чудим. Вижте къде сме в класациите по стандарт на живот, корупция, върховенство на закона, ефективност на институциите, медийна свобода. Гневни сме!

И накрая ще припомня един леко комичен съвет, който PR-ите често дават на начинаещите и по-неуверени кандидати за слава. Ако те питат нещо, на което не знаеш отговора, кажи: „Много Ви благодаря за този въпрос!“ и продължи да говориш каквото си знаеш! Все си мисля, че този „подход“ донякъде е провокиран от един великолепен разказ на Андре Мороа. Беден, но талантлив художник забогатява, едва когато изоставя своя стил и започва да рисува толкова непонятно и абстрактно, че никой не го разбира. А когато го питат какво е нарисувал, посъветван от вещ в занаята „приятел“, той отговаря: „Никога ли не сте виждали река?“… И „почитателите“ на изкуството се оттеглят засрамени, че не са схванали дълбокия смисъл.

Не са видели РЕКАТА!

Знам, че времената са други. В недалечното минало, колкото по-непонятно и сложно говореше някой, толкова за по-умен го намирахме. Сега сме в другата крайност. Казват ни, че сме прости и затова ни говорят като на такива. Понякога нивото слиза дори под морското дъно. Сигурно затова някои от нас се държат като удавници.

Та, толкова за изборите. И за кралските бъркотии. На пръв поглед няма връзка. Но всъщност има – Реката. Ако не е река (въпрос на творческо въображение), би могло да бъде планина, път, сграда, величие, рейтинг, добродетел, порок, чувство или страст.

Знаем, че думите са продължение на мисълта. Но лъжливите, измамните, измислените, перфидните – те са функция на лицемерието и користта.

И ако не можем да ги разпознаем,

може би наистина си заслужаваме управниците.