О, миг, поспри …

Публикувано от: | 21.06.2019

Няма да крия, че от години летните ми отпуски са само бледо подобие на почивка, тъй като просто преобразувам служебните си задължения в лични такива. Защото семейната вила в планината трябва да бъде измита, лъсната, изпрана и подредена. Всяко нещо да си намери мястото и по възможност да остане така през цялото време. А четеното на книги и разходките (наблизичко, разбира се) са само съпътстващи дейности. Наскоро установих, че от подобна „патова” ситуация може да ме изкара само принудата. За удоволствието от подобна принуда ще ви разкажа в този, надявам се, позитивен и забавен „репортаж”.

Едно 40-годишно приятелство, разделено само от някакви си 2000 км, трябва да се поддържа и подгрява, и макар с годините това да става все по-трудно, не е невъзможно. За поредното гостуване на моите германски приятели съм планирала амбициозна програма с много пътуване и разнообразни събития.

Започваме с любимия Пазарджик: Разходка из града – 6 часа!

Леле! Че къде ходихте 6 часа?!, възкликва моя близка, когато й разказвам за гостуването. Ами, оказва се, има много и за ходене, и за гледане. Нещо, край което минаваш всеки ден, но не го забелязваш, звуци, светлини и сенки, които не чуваш и не виждаш – хората, зеленото, цветното, слънцето, врявата, настроението, старите къщи… Толкова много детайли, които иначе приемаш за скучни и отдавна поомръзнали ти, както и безличната действителност. Опитвам се да я погледна през техните очи и, оказва се, не е невъзможно. Защото те (май) са позитивни по природа – радват се на всичко хубаво, а на грозното/неразбираемото реагират с незлобиви шеги и закачки. Центърът на града е зелен и весел! Хората по улиците (а защо са толкова много, не са ли на работа?!) изглеждат като другите европейци. Шумните чистачки с големите метли са си екзотика, откъдето и да ги погледнеш – никъде другаде по света не са виждали такива. Радват им се, снимат ги, а те се кипрят и питат по бТВ-то ли ще ги дават? … Каква голяма Галерия! Какъв голям Театър!

А симфоничните концерти тук още ли са безплатни! Днес ще има ли?!

Е, точно днес няма да има, но пък ще има в Пловдив. Приятният сумрак на катедралния храм ни откъсва за малко от шума и жегата на лятото. Време за уединение и размисъл. Иначе го нямаме … В магазините продавачите са любезни, дори когато не купуваме, което си е чудо. Някои от тях дори си припомнят наученото по немски в гимназията и разговорът става почти „международен”, най-вече благодарение на комичния български на моите приятели (не съм ги научила на нито една лоша дума). Пазарът ни е любимо място и те задълго се задържат на сергиите с пчелен мед – ако можеха, щяха да напълнят самолета с тези бурканчета. (Никъде няма такъв! Сигурно хапвате всеки ден?!). Къщи-музеи, обикновени къщи, Градската градина, Мехкемето, един фризьорски салон, който познаваха като бръснарски, и са разочаровани от промяната му, фонтани, улици, паметници … Завършваме с Острова.

Не съм ходила там от 2 години, но не им казвам защо. И на вас няма да кажа.

И … първата засечка. Потресени са от факта, че в този зоопарк (на това пространство) има сибирски тигър и лъв. Занемяват! Не, това е невъзможно, казват те! Кой го е позволил?! Мълча! За родния град или хубаво, или нищо. То пък, в жегата, бедният лъв изглежда толкова унил и нещастен, че каквото и да кажа в защита на подобно решение, няма да се приеме добре. После сядаме на сенчица и гледаме хората. Хубави хора – добре облечени, спокойни (поне така изглеждат), разхождат се, говорят, смеят се. Защо никога не съм сядала на пейка в някой парк – да спра задъхания си бяг към нищото, да се огледам и да усетя ритъма на този град? Защо ли?!

Рилският манастир е най-важната дестинация от нашата програма.

Те отдавна мечтаят да го посетят. Наричат го „Мека-та на християнството” и казват, че във всички туристически издания и справочници това е най-важният обект за България. На снимките изглежда великолепно! Обаче! Как се стига дотам знаят само препатилите. Чудя се да се ядосвам ли, да се смея ли, или да се извинявам. Дупка до дупка (в някои участъци пътят прилича на американско сватбено одеяло), липса на указателни табели, губим се, намираме се, питаме, навигация, карти … Почти приключение! Почти! „Ето затова досега не сме пътували натам” – казвам на приятелите си на немски, а какво казвам на български, няма да ви кажа. Те възпитано мълчат и се мъчат да намерят позитивния тон. „Не се ядосвай, Марианне, бедна държава сте, затова. То и при нас пътищата са такива.” Хайде, бе! Да не сме идвали, да не знаем, пък да ви повярваме! … Все пак най-важна е целта, а и по едно време пътят се оправя, така че скоро забравяме лошото.

Толкова е красиво, че чак ми се свива сърцето.

Сигурно за това, че май вече нямам очи за красотата. Втренчила съм се в грозното, лъжливото, крадливото, манипулативното, в гнева, недоволството и омразата си. Сякаш се страхувам, че ако пусна малко красота в себе си, ще ме заболи. И ме боли! Вместо да се радвам, се натъжавам… Влизането в манастира е предшествано от толкова вълнение отстрана на моите приятели, че чак ме хваща срам. „И ето … прочутата картина!”. Те се радват като деца, обикалят, четат, питат, разговарят – неуморни са. С моя съпруг присядаме на крайчеца на една пейка, защото жегата е ужасна, а и сме много уморени. Пълно е с японци, които се снимат като луди. Почти не се чува българска реч. Испанска група, френска, руска, после рояк мотоциклетисти от Полша – пъстър свят от усмихнати и търчащи нагоре-надолу хора. Е, доживях да го видя, за втори път, всъщност. На сбогуване го поглъщам с очи, за да го запомня. Трети път няма да има.

Пловдив е любимият им град. Затова и този път не пропускаме да го посетим.

Много се надявам, че ще се задоволят с концерта в Античния театър – откриването на «Opera Open”, и няма да бродим в жегата на Стария град, но … с тях нищо не е сигурно. А може ли пак да видим онази къща с арките?, а църквата под големите дървета?, ще се качим ли нависокото да погледнем града? И тръгваме. Облечена като за концерт с високи обувки, официална рокля и перли тръгвам по камъните, пъшкам и се потя, но вървя … Дори си спомням за една обиколка в Трир (най-старият град в Германия), която продължи с часове в жегата. Направо го намразих този град (признавам, че не съм турист по природа). Но Пловдив е друго! Градът е прекрасен. И старият, и новият. А и вече се свечерява, жегата поутихва. Пешеходната зона е пълна с хора. Улични музиканти оживяват площадите.

Дори попадаме на два концерта и един театрален спектакъл/пърформанс.

Познавам модерното изкуство благодарение на моите приятели. Много са ме водили на подобни изложби, събития и експозиции в Германия и трябва да призная, че в един момент не само го приех, но и леко се пристрастих към него. Спектакълът е странен, разбира се, и поражда колкото интерес, толкова и смях, та и подигравки. Трупата е италианска и изключително шумна, но актьорите толкова се стараят, че в един момент набират скорост. И когато над площада се понасят ритмите на страстно аржентинско танго, стари и млади стават и се включват в танците … И ме обзема странно чувство. Там, на озарения от залязващото слънце площад, под пръските на красивия фонтан с птиците, сред хората, които в този момент са забравили за сенките и виждат само светлината, тихичко си казвам:

О, миг, поспри, ти тъй си хубав!

Стъмва се и Античният театър заблестява с разноцветни светлини! О, Марианне, толкова е красиво! Благодарим ти! … И ето я музиката. Целият свят притихва, за да й се наслади. Зрителите снимат като луди, защото концертът е  съпътстван от светлинно шоу. Но аз – не.

Ще  запазя всичко само в сърцето си.

Което означава…

завинаги!

(Видяно 341 пъти)