„Онуй, що беше, е изгубено навеки“

Публикувано от: | 17.03.2022

„Светът е променен.  Усещам го във водата. Усещам го в земята. Долавям го във въздуха.

Онуй, що беше, е изгубено навеки.Защото няма живи, които да го помнят“

(Властелинът на пръстените)

Чета и не вярвам на очите си. Приятели, хора, които харесвах, пишат толкова неадекватни постове за войната, че се питам: В един свят ли живеем, в едно измерение ли сме? Очевидно не. Винаги съм се опитвала да бъда толерантна към другите – богати, бедни, с различна политическа и религиозна принадлежност, сексуална ориентация, предпочитания и страсти. Е, вътрешно кипя понякога, дори мърморя или изригвам пред най-близките си, но дотук. Признавам също, че писателските ми опити са напоителни с ирония, дори сарказъм, но, надявам се, в позицията ми да има поне малко разум и позоваване на факти, а не обиди, клевети и злост. А и мисля, че имам едно оправдание: Никога не избирам лесния път. Този път обаче е различно.

И … започнах да разчиствам “приятели“. Пък после се спрях.

Спомних си първото яростно противопоставяне от детството ми – Левски срещу ЦСКА. След футболен мач между двата отбора в училище се стигаше до бой. Е, разбира се, отървавахме се само с драскотини, в най-лошия случай разкървавен нос, за който те викаха при директора, но след ден-два забравяхме всичко. Сигурно защото бяхме деца и страстите ни бяха по-скоро артистичен порив, отколкото продукт на задълбочено мислене и сериозни убеждения. После дойде Демокрацията. В началото бяхме СДС срещу БСП. Колко спорове, колко яростни кавги, дори сълзи белязаха онези дни, знае само този, който ги е преживял. Но и това мина. Тогава стана ясно, че не може да има само една партия и всички да скандираме „светлото“ й име по митинги и манифестации. И дойде многопартийното време. Пак се разделихме, но този път на повече лагери, макар някои от тях да си бяха чиста мимикрия. Обаче страстите поотслабнаха. Вече можехме да си говорим. Всеки откри някъде своите ценности и заяви (или скри) идеологическите си предпочитания.

И се понесохме по течението.

Е, пак се дърляхме, но, както биха казали по-мъдрите от мен, за щуротии. Защото от нашето дългогодишно дърляне очевидно не произлезе нищо. Пак сме най-бедната страна в ЕС, пак сме най-големите патриоти във Вселената, пак се делим на русофили и русофоби, но най-вече сме горди, много горди. Ама, под юргана и във Фейсбук. Сиреч, гордо се снишаваме.

Обичам руската литература. Спомням си едно гостуване в Библиотеката на проф. Светлозар Игов – мой преподавател от Пловдивския университет. Тъй като дойде около час по-рано за срещата с читатели, го поканих в кабинета си на кафе. Като начало подхванахме руската литература. Но ако мислите, че той просто е говорел, а аз, с преклонение пред интелекта му, само съм слушала, значи не ме познавате.

И захванахме големия спор: Кой е по-голям – Толстой или Достоевски?

Моят избор, естествено, беше Достоевски. Той обаче, методично и спокойно, оборваше всеки мой аргумент в полза на Толстой. Леле, как се ядосах! Място не можех да си намеря. И се питам днес, защо беше това! Та кой може да каже кой от двата колоса е по-голям?! Излязохме от спора така, както и влязохме – всеки със своето мнение.

В моето детство и младост изучавах руски език и руска литература, гледахме на килограм руски филми, а всеки петък – руска телевизия. Е, моето семейство не я гледаше. Много руски делегации пристигаха в България по онова време, а властите ги посрещаха като най-скъпи гости. В училище си пишехме със съветски другарчета. На манифестации скандирахме: КПСС, БКП. Точно  в този ред. За непосветените – КПСС означава Комунистическа партия на Съветския съюз. Леле!

Тръпки ме побиват. Не от възторг, разбира се.

Защо ви разказвам всичко това?! Нямам нищо против Русия. Но познавам българската история не само от онези източници, задължителни по социалистическо време, а и от книги, студии и лекции на други хора. На тях вярвам. Имам и своя позиция за руското участие в историята ни. И тя не е само ласкава. Спирам дотук. Не мразя Русия, още по-малко руския народ. Славяни като нас, православни като нас, хора като нас – и добри, и лоши.

Обичам и руския балет (помните ли Мая Плисецкая?!), руската музика – Чайковски, Рахманинов, Шостакович, Стравински. Но никога, нито за миг, не бих свързала тези върховни постижения на руската култура с това, което се случва сега. Няма значение как ще го наречем – война, инвазия, специална операция. То е чудовищно! Да нападнеш суверенна държава с оправданието, че се чувстваш заплашен! Няма ли друг начин?! Цивилизован! Както и да го наречем  – безумно, малоумно, психарско – то вече не може да се промени. А ние продължаваме да обясняваме на „непросветените“ събитията – всеки от своята си камбанария. Вместо да си зададем един простичък въпрос: Ако вашето дете или внуче стане жертва на подобна „много добре аргументирана“ агресия, дали ще я оправдаете?! Дали ще философствате и ще се карате със стотици непознати във Фейсбук, които не приемат позицията ви?

Не! Ще плачете и ще проклинате!

И тук ще кажа на неуважаемия г-н Путин, че няма никакво значение колко души го пазят и с каква свръхсекретна техника за елиминиране на опасности разполагат службите му. Животът му не струва нищо. Дори само едно детско сърце да е спряло заради ужасните му амбиции, той заслужава съд. А ако днешният свят не е достатъчно справедлив и морален, за да го осъди приживе, дано има и друг. И там да застане лице в лице поне с една от майките, загубили децата си в неговата война. И да й обясни. Как и защо целите му са по-велики и значими от един крехък човешки живот – прекършен, преди да е полетял към мечтите си.

Толкова ярост, толкова омраза се изля в социалната мрежа, че заприлича на бойно поле. Уви! Любовта и разбирателството все повече бягат от нашите сърца.

 Почерняхме. Кой от мъка, кой от ненавист, кой от страх!

А как стигнахме дотук? Нали се отличаваме от всички други видове именно заради разума и сърцето си!? Можем да мислим. Можем и да обичаме. Това са гласовете, които трябва да чуваме. Но когато трещят оръжията, гласът на разума е тих.

Дошло е време …

Империята или Джедаите.

С една малка разлика.

Имаме само една планета.

И сме сами.

(Видяно 347 пъти)