Непоносимо

Публикувано от: | 24.06.2022

 „Нямам нужда от много приятели, стигат ми двама, трима …“ Така се пее в една прекрасна българска песен от недалечното минало. Когато си млад, приятели – бол, но с годините редиците им оредяват, а накрая (краят за всеки е различно понятие), остават наистина толкова. И са ти достатъчни. Къде ли обаче са другите?

Но! Тук ще си говорим за политика, не за приятелство. В тези горещи дни няма за какво друго да си говорим. И не че много ги разбирам тези работи, ама нали от десетина години се упражнявам, та придобих малко смелост. Отлично знам какво ме чака, но няма да се оплаквам. Сега е модерно да се жалваш, че те заплашват. Е,  аз съм демоде – запазена марка ми е. Преди време наистина ме ругаеха и предупреждаваха за туй-онуй, ама спряха.

Вероятно съм притъпила перото си. Остарявам … Неизбежно е.

Да започнем с това, че в този текст ще се опитам (поне) да не изразявам категорична, непримирима, неповторима, уникална и абсолютно точна (като прогноза) позиция. Защото ми омръзна да се дърляме и да се мразим. Известни са ви моите политически пристрастия, както и фактът, че подкрепям настоящото правителство (вече в оставка). Донякъде познавате и философията ми. Вече 11 години пиша по един текст на месец – винаги може да ми дръпнете шалтера. Знаете кого харесвам и кого не одобрявам, та и често люто иронизирам. Но ако някой все пак ме попита какво да направи по този или онзи въпрос, ще му отговоря какво бих направила аз, но няма да му препоръчам да направи същото. И това се отнася за всичко, което пиша или ще напиша. Някои от вас могат да определят подобно поведение като толерантност, други – като липса на позиция или снишаване. Ваше право е!

Ще кажете, защо е всичко това?

То идва от усещането за твърде агресивно и понякога нетърпимо вмешателство. Не стига, че непрекъснато ни облъчват с огромно количество, разностранна, та и често противоречива информация, но и сами се доубиваме с … как да го нарека  – „приятелско“-информационен обстрел. Ако една позиция не ни харесва и особено, ако е доста категорична и изключва всякакво друго мнение, отдолу се нанизват безброй коментари – гледам някои стигат до над 500, и там настава ужасно боричкане, заяждане, обиждане, проклетисване. (Дали някой ги чете всичките?) А огромната част от тях са анти.

И … спрях да чета коментарите.

Уверявам ви, че е много приятно – и време пести, и нерви. Чета статии в издания, на които вярвам, слушам политици и анализатори, на които имам доверие, мисля и си изграждам мнение. Това е достатъчно. Защото вече не се търпи! В ефира (в широк смисъл) е пълна какофония. Хаотично се натрупват гласове, викове, крясъци, мнения, позиции, истини и лъжи. В главите ни това лека-полека това се превръща в шум, който никак не е приятен за слушане. И гражданинът, какво? Ще гледа, ще слуша, ще се гневи, ще се смее или проклина, но накрая … просто няма да отиде на избори.

Много работи не знам, уважаеми читатели, но едно нещо със сигурност знам. Не се прави така с „кирливите ризи“. Нашият политически живот се крепи на ежедневни и ежечасни споразумения, повечето от които негласни – всъщност доста тайни завери. Докато някой не проговори. Само че това се случва рядко, защото се предполага, че в тях участват сравнително интелигентни хора. И мълчат. Проблемът се явява, когато работят за някой мнооого алчен. И с огромно самочувствие. А те са най-опасните. Никога не правят крачка назад, не отстъпват и милиметър, не преговарят, не размислят, не изчакват.

При тях разумът никога не говори, а само инатът и егото им.

Подобни са и проблемите с коалиционните споразумения. След като удобно се настанят  във властта, някои от партньорите-“приятели“ започват да се оглеждат – първоначално плахо, а после и по-смело (в контекста на „Ега си и държавата, щом аз съм й министър!“), отварят голямата си уста и започват да искат. Какво ли?! – повече власт, още постове, нещо за семейството и роднините, още парички, повече медийно внимание. Сега им се е паднало. Може и да не повторят. Разбира се над тях, някъде там нависокото стои „кралят-слънце“ и дърпа конците. Защо и как точно го прави не е в пределите на моята компетентност, но затова пък в ефира има достатъчно анализатори – социолози, политолози и всякакви други странни птици. Те ще го направят много независимо и експертно! Дали? Конспирации и завери, колкото щеш. Остава само да си избереш една, да повярваш в нея и да започнеш да я проповядаш от амвона на социалната мрежа.

Да, знам – нищо ново под слънцето! Но това едва ли ще ни донесе утеха.

Може би накрая все пак ще попитате: А какво общо има тук приятелството? „Господи,  пази ме от приятелите ми, от враговете си сам ще се пазя“ казал бил Наполеон. И е ужасно прав. Защото когато тези „приятели“ се ядосат, че нещо не им е уйдисало, от доскорошни приятели/партньори се превръщат в яростни врагове. И става … отвратително. Отприщва се е една безумна енергия, която удивително прилича на черните дупки в Космоса. Странни, страшни, бездънни, безкомпромисни и всепоглъщащи. Там вероятно ще отидат много от ярките „звезди“ на настоящия политически небосклон.

Убедена съм, че всичко е в света около нас, скъпи читатели – и въпросите, и отговорите. Трябва само да имаш очи и уши, за да ги чуеш и видиш.

Всъщност, и още нещо е нужно – акъл.

Ама, той нещо се загуби по нашите земи.

И стана … непоносимо.

 

(Видяно 250 пъти)