В един обикновен зимен ден се разхождах из улиците на града. Беше сряда и оживлението на градския пазар привличаше като магнит с познатата циганска и селска глъчка, с отрупаните с плодове и зеленчуци сергии, с приятната гледка на усмихнати до уши продавачи: „Ей, днеска потръгна търговията.” Беше в началото на януари, когато почти всеки ден е празник, Йордановден, Ивановден и всякакви други предпразници и следпразници – повод да се яде, да се пие и повод да се гърми! Хората пазаруваха,
а които не пазаруваха, гледаха и току питаха кое, какво и колко.
Беше леко хладно, леко топло, ту грейне, ту се скрие – от онова толкова приятно време, което все не е навреме. Така съм устроена, че погледът ми се спира на по-особените хора – този си сложил шапка с ушички и се смее от сърце, когато му подхвърлят, че по ще му отиват рогца, друг поставил пред стоката си надпис с големи букви: „Маслини съвсем фреш”, трети се опитва да се отърве от бременна ромка, която го моли да й направи отстъпка, че била в положение, а на забележката му, че не той е бащата, отговаря троснато: „А ти откъде знаеш бе, бащице?” И весело, и тъжно, и смешно, до болка познато и пак различно… Понякога, точно преди Коледа, виждам стара жена, която продава борина. Седнала на счупена щайга, някъде между сергиите с цветя, забрадена в тъмночервена кърпа и с домашно плетени ръкавици, тя всяка година се появява в празничната навалица и продава малките кафеникави пръчици, подпалки за огъня вкъщи. По това време погледът ми винаги я търси на пазара, макар че тази година тя не се появи. Имаше нещо много трогателно в нея – всеки път, когато я виждах, в душата ми започваха да се нижат слова,
сякаш слезли от страниците на Андерсен.
„Зад малките прозорчета, отрупани в сняг, се мяркат грейнали елхи, чува се детска врява, долавят се аромати на вкусни гозби! А навън, в студената привечер, една малка старица продава борина …“ И така, потънала в мисли, в първия момент го отминавам. Инстинктивно се обръщам – човекът продава стари обувки. Старателно боядисани и излъскани, поставени на чист вестник, пет чифта стари мъжки обувки се мъдрят като стока в този делничен ден на пазара. Хората почти го прескачат, някои дори успяват и да му се озъбят, току-виж се спънали в него. Той е навел поглед към земята и мълчи – дори не се опитва да предлага стоката си. Така мога по-дълго да го наблюдавам, без да смутя вглъбението му, защото той очевидно не забелязва нищо и никого. Кой днес продава старите си обувки?! Толкова са износени и изкривени, че и последният клошар би се почуди дали да ги обуе. Единият чифт е с много изпъкнали бомбета, модел, който повече от 30 години не се е мяркал по магазините. Мисля бързо какво да предприема, защото знам, че
образът му дълго ще смущава мислите ми.
Изваждам от портмонето си два лева и почти на пръсти се приближавам до него. Навеждам се да ги оставя, но човекът внезапно ме поглежда и поклаща глава. Жестът означава – НЕ! Видял е луксозните ми ботушки и е разбрал, че не съм купувач. Но и той не е просяк! Бързо си тръгвам и чак ми се доплаква от срам. Трябваше да купя един чифт, а не да предлагам подаяние. Но и утре е ден, ще го направя!
Но на другия ден човекът не беше там. Повече не се появи.
Същата нощ сънувах сън. Два мощни лъча от небето озариха старите обувки. Първо те засияха в разноцветни светлини, а после започнаха да танцуват. Старецът се усмихна широко и за мое изумление видях, че има прекрасни бели зъби. Очите му сияеха и не изглеждаше нито толкова стар, нито мизерен. Край импровизираната му сергийка се блъскаха хора, бутаха се и се опитваха да стигнат до обувките. Всеки протягаше ръце с банкноти, а врявата беше невъобразима. В един момент старецът вдигна ръка и всички млъкнаха. После бръкна в полупразен чувал, извади стар картон и го постави пред обувките. На него пишеше: „Продадено! на дамата с кафявите ботушки – за 2 лева”.
Продължението
Всяка сутрин, когато се погледна в огледалото, си припомням една много известна (и любима) мисъл: „Пътят към Ада е постлан с добри намерения!” Много се страхувам, че неволно с моите истории, които започват да приличат на притчи, се опитвам да ви кажа важни неща за живота, а нямам това право. Затова първо ще ви кажа изобщо да не ми обръщате внимание, а след това ще ви дам няколко съвета.
Когато се събудите, още преди да сте отворили очи, си кажете наум поне едно хубаво нещо от деня ви (живота ви), заради което си струва да се живее. Започнете деня с усмивка, дори да не сте си доспали, да ви боли глава от вчерашния купон, да ви е яд на злобната ви колежка, навън да е кално и гадно, съседът да си пуснал чалга още в 6.30 и дрезгавият глас на певицата да ниже пошли покани като :”Ела, вземи ме, а после излъжи ме, а-а-а-а-а!”
Всеки ден правете поне по едно малко добро нещо, без да очаквате някой да го забележи, още по-малко да ви похвали или да ви покажат по телевизията. Не мога да ви дам примери, защото всеки има своя мярка за доброто. Е, ако все пак се разчуе, няма лошо – мама, татко, баба, дядо и други любими хора ще се гордеят с вас. Защо да правите добро? Не знам, но съм чувала, че действа много добре – редуцира егоизма, връща човещината, дава нова самооценка и… разкрасява (последното не е сигурно).
Не влагайте много емоции в работата си, защото така или иначе ще потънат в яма без дъно. Колкото повече се ядосваш, толкова повече се ядосваш! (Да ме прости Мечо Пух.) Можете само от време на време да насметете някого, когато наистина го заслужава. Парата все пак трябва да излиза, а е добре и да покажете характер. Другият начин за изпускането й е да викате с пълна сила. Затова ходете на мач или на концерт и си викайте – много е полезно. На другия ден ще сте кротки като агънца и работата ще ви спори, тъй като ушите ви ще бучат и няма да чувате язвителните забележки на „най-любимите” си колеги… А ако смятате, че кариера правят само студените, перфидните, натегачите, безпринципните и компромисарите (нова дума), значи нямате шанс. Така че, разчитайте на семейното наследство и на късмет.
Разговаряйте! Проблемите между хората се решават като се говори за тях. Има едно изключение от това правило, но тъй като е идея на Сталин, не ви го препоръчвам. Говорете с любимия човек, говорете и с неприятните хора, отговорете на ромката от улицата, която може да ви зададе само два въпроса: Колко е часът? и Ще ми дадеш ли …(нещо си!), говорете с шефа си за повишение, разкажете на верен приятел за тъгите и огорченията си, говорете с родителите си, за да им кажете, че ги обичате. И знайте, че понякога по-важни от думите са тонът, жестът, усмивката, сълзите… Ако постигнете успех, кажете ми как сте го направили.
И накрая. Помнете стареца, който продаваше старите обувки. Няма нищо сигурно на този свят. Днес си на върха, утре – може би не. Винаги, когато срещнете толкова изпаднал човек, си кажете: Утре това може да се случи и на мен. Колкото и да сте сигурни, че е абсолютно невъзможно, знайте, че може и да грешите. Големите мечти и големите амбиции често ни карат да рискуваме и да не обмисляме постъпките си, а онзи гадняр, Дяволът, винаги дебне зад ъгъла на някоя невидима къща.
Това е, мили приятели! Забравете за съветите ми веднага, след като ги прочетете, но не отминавайте продавачите на отчаяние. Ако не можете да си купите поне стотина грама, то добавете малко надежда на сергийката и може би двата лъча от небето ще се появят!