Най-напред искам да ви предупредя, уважаеми читатели, че в този текст няма да си говорим за футбол, бил той и на световно ниво. Нито за това дали прочути спортисти с перфектен имидж могат да си позволят с лека ръка да го помрачат (макар и за много пари), като рекламират вредни храни. Нито за това може ли един футболист (бил той и с извънземна класа) да получава толкова милиони, че минутата му да струва 7000 евро. Нито дори за лотарията, която (казват) подкрепяла българския спорт. В което аз малко се съмнявам, тъй като като една прочута майка на един още по-прочут господин (казват, че бил депутат, ама не съм го виждала в Парламента) стана супербогата, след като в «предишния си живот» беше шефка на Тотото. Нищо не искам да кажа и никаква връзка не правя. Ако се навържат нещата, навържат се. Ако не – казала съм някоя и друга глупост в повече и това е. То все от някъде трябва да се започне.
Както знаете, не гледам нито футбол, нито волейбол, нито баскетбол, нито каквото и да било друго спортно (та и готварско) състезание, ако това отчаяно не се налага по семейни, професионални или конюнктурни причини. Нито ще се обяснявам за това, нито ще се извинявам. Това, разбира се, не означава, че съм против спорта изобщо. Нека си спортуват хората – кой каквото и колкото иска! Просто такава е нагласата ми. И като човек, абсолютно безпристрастен към тази област, ще си позволя един непрофесионален коментар.
Във футбола се въртят огромни пари. Толкова огромни, че дори не можем да си ги представим. Това е основата, върху която се надгражда всичко останало. Включително забавлението.
Ще кажете: Е, то за всичко е така. Не, не е!
Донякъде разбирам еуфорията покрай победите. Хората искат да са щастливи, да скачат, да се радват, да пеят, да купонясват, да бъдат заедно, вместо да са разделени (политически, религиозно, национално, социално). И да се гордеят с родината си (дори за една нощ). А сега намерете антоними на изброените думи и ще разберете тази неистова жажда за нещо по-различно от това, което имаме. Защото да попитам: Щастливи ли сте, уважаеми читатели?! Здрави ли сте, богати ли сте, доволни ли сте от живота си?! Или поне удовлетворени?! Гордеете ли се с държавата си?! Ще отговорите ли с ДА поне на един от въпросите?! Дано да можете!
Покрай Световното, трябва да признаем, беше купон – хапване, пийване, страсти велики, спорове, кавги, сълзи … Е, отмина.
Хайде сега обратно в българската действителност.
Ще се въздържа от коментар и за това какво преживяват тези дни българските фермери в Странджа. Имам мнение, разбира се, но един контрапункт в един текст стига. Само ми се иска да ви обърна внимание на нещо, което може би сте забелязали, ама може и да не сте. Покрай наводненията, битовите кражби по селата (поне така ги наричат), а сега и тази трагедия с бедните хора и техните животни, не може да не сте изтръпнали от … ще си позволя да използвам една чужда дума: бекграунда. Видяхте ли как живеят тези хора, каква мебелировка и покъщнина имат, с какво са облечени и обути, как изглеждат, говорят и какво казват. Предният план е ясен. Там най-важното е да се разбере (уж) кой виновен, на кого да се поиска оставката, коя коалиция да се разтърси и раздрънка и кое правителство да падне …
(Ще падне друг път!)
Гледаш и не вярваш на очите си: 21-ви век, Европа, Европейския съюз, та и към Еврозоната гледаме. Много се извинявам за скептицизма, уважаеми читатели, зрители и слушатели, но това е картинката. И ако и занапред само отчаянието и гневът ще ни водят, няма да стигнем далеч. До някой Гранд каньон в най-добрия случай, на който поне ще се порадваме, преди да скочим. Разбира се, преди това надлежно получили съответните компенсации … за нещо си. Нали виждате как държавата оправя нещата – с компенсации. За беди, вреди, наводнения, бедствия, аварии, за това, че ни се повръща от тях – от кражби, лъжи, далавери, манипулации и гадости – ама си траем.
И макар че е само средата на годината,
искам да откроя и най-тъпата реплика (за да не се забрави),
произнесена от един умник и то в присъствието на много медии. Сиреч – предайте нататък, та да се знае. Репликата се отнася до протеста на майките, които вече месеци наред търсят справедливост за децата си, родени с увреждания, но напълно невинни за съдбата си. Та, един хубавец от един синдикат?! взе, че ги призова да се засрамят и да си приберат децата от улицата. Макар че имаше и други, подобни (срамни) призиви, този категорично оглави класацията на най-омерзителните изказвания в „полза” на народа. Защото отразява мислене. А това специално говори за порочност: липса на човещина, състрадание или (къде ти?!) благородство.
Така! Вече се извиних за скептицизма.
Време е за оптимистичната част.
А в нея, както винаги, основен герой е наше село – мило, лично и обично.
Любимият ни кмет най-после се появи на хоризонта и събра медиите на пресконференция! А на нея – шербет: мед и масло потекоха по медийните канали. Нови красоти по града, награди за изявени граждани, нов паметник в Градската градина. И …. следва най-важното. Каза кметът, че лъвове ще има и ей ги на – тука са. На това му се вика мъжка дума. И се втурна народът да ги снима. А социалната мрежа преля от инфо и коментари за това какво правят, как изглеждат и доколко многозначимо е това събитие. Коментарите, както може да се очаква, бяха в двете крайности – от „браво, супер!”, до „поредната простотия”.
Аз няма да се намесвам с трети контрапункт,
тъй като събитието не ме вълнува.
Позицията ми по принцип е по-крайна, защото намирам, че подобни животни трябва да живеят в естествената си среда, а не да се затварят в клетки, та да може да се забавлява населението, да ги види на живо или да се снима с тях. Защо така луднаха българските кметове по тези лъвове, тигри, ягуари, гепарди и леопарди, идея си нямам?! Метафора някаква ще да е?! Сиреч: Ти си лъв, аз съм кмет, ама ти си в клетка, а аз на свобода и от мен зависи дали днес ще ядеш. Оооох, как ми се ще да се изправят само за минутка един срещу друг, ама без оръжие, така, както ги е създала майката природа. Пък да видим тогава къде е силата!
Абе, щуротии си приказвам. Той, кметът, да не е Сандокан?!
Всъщност, след толкова излишни приказки, да обобщим. Въпросът беше доколко подобно „събитие” може за дълго да отнеме цялото ни внимание и енергия, та да не виждаме другото. А другото и тук е подобно на другото по-горе.
И накрая ми се ще отново да се върнем към милионите на онзи футболист (забравих му името) и неговата 1 минута за 7 000 евро.
Мои най-верни читатели и приятели, както и всички други, които четете текстовете ми с омерзение. Знаете ли колко струва същата тази една минута на един хирург, в чиито ръце е животът ви?! И на всички онези хора в бели престилки, които изведнъж стават много важни за нас, когато се разболеем?! Всъщност не знаете. Можем само да предположим – някъде около 100 евро?! Или това е за час? А може и за ден? И тъй като съм мечтателка, при това остаряваща (сиреч, леко сенилна), дадох воля на въображението си и се размечтах. Представяте ли си какво ли би станало,
ако всичките онези пари от големия футбол
отидеха за наука и медицински изследвания.
Предполагам, че сега вече много ви разгневих (с този див популизъм), затова ще ви помоля хубавичко да си помислите. Ако по времето на подобно, лудо от страсти и еуфория, състезание вие (или детето ви) лежите на операционната маса и животът ви зависи, или е зависел до този момент, от едни пари, всъщност от много пари, които вие нямате, а и държавата не може да ви осигури, какво ще изберете?!
Но … както се казва в подобни случаи, това няма как да се случи на нас. Може на други хора, но не и на нас. И тъй като тези другите не ги познаваме, това не ни засяга. Защото …
Камбаната винаги бие за някой друг.
Иначе … Да са му честити милионите на онзи футболист. Да си купи остров, самолет, замък, порше, диаманти на жена си. Нямам въображение за повече.
И докато гневно изреждах евентуалните му бъдещи придобивки, най-после се сетих колко всъщност струва минутата на онзи лекар, в чиито ръце е душата ви?!
Безценна е, скъпи приятели, безценна!
Като живота.