Кратка история на времето: Подмазвачите

Публикувано от: | 14.06.2018

Преди години прочетох невероятна книга – „Кратка история на времето”, написана от един гениален ум – Стивън Хокинг. Започнах я с огромно желание и нетърпение да разбера тайните на Вселената, а покрай тях човешките, та и моите  собствени. Обаче! Колкото повече четях, толкова повече унивах от това колко ограничен е умът ми, колко съм незначителна и как нищо в този свят не зависи от мен и моите жалки усилия. На всичкото отгоре след първите 10-тина страница, вече не разбирах почти нищо. Осъзнавах силата на този ум, дълбочината и прозрението на мисълта, гения на откривателството и различното (от човешкото) мислене. Но колкото и да ме смущаваше мощта на тази мисъл, се чувствах и горда от името на цялото човечество.

Той беше един от нас.

Значи имаше надежда.

След време осъзнах, че кратката история на времето е във всеки един от нас – времето, което ни е отредено, за да открием своята вселена, своите звезди, черни дупки, пътеки, истини и заблуди. Стига да искаме. Така и аз, съвсем непретенциозно (надявам се), в моята кратка история на времето написах текстове, които разказваха за всичко това – може би понякога недостатъчно ясно, непонятно, неубедително, дори несправедливо. Но поне опитах. И ще продължа.

А специално този текст ще бъде за подмазвачите. Просто им дойде времето.

Нека започнем с това, че един човек си е най-обикновен човек (с всички добродетели и недостатъци), докато не дойде на власт. И като дойде на власт, изведнъж се превръща в друг човек. Ще кажете: Е, хайде обясни ни сега как стават тези работи. Ами, предполагам, че са имали скрити заложби, които житейската ситуация до този момент не им е позволила да разгърнат. Например: алчност, безпринципност, безпардонност, комплекси (много), безмерна амбиция, но без качества за реализирането й, склонност към предателство, умения за ласкателство и липсата на срам при употребяването му … Много са. Тука обаче говорим за средния ешалон на властта. Ако някой от тях покаже малко повече ум от останалите (или има луд късмет), преминава по-нагоре. А там вече е друго. Там се взимат важните решения, харчат се големите пари и може (само казвам, че може, не е задължително) част от тях да се откраднат. Ще кажете: това го има навсякъде, човешката природа е такава. Може би. Тогава защо онези, другите (малко по-на запад), не живеят като нас. И защо децата ни си тръгват оттук и отиват там?!

Ще опростя нещата до две причини.

Тези, които ни управляват, нито имат достатъчно ум, нито капацитет (най-вече управленски), за да тръгне държавата в правилната посока, да се направят реформи, да се спрат кранчетата, да се задуши сивата икономика и ред други работи, от които естествено не разбирам. Втората обаче е решаваща. Те просто не искат да го направят, защото са отишли във властта, за да осигурят собственото си (и на близките) благополучие. Да не отиваме по-далече. Защото аз поне смятам, че вече е непоправимо. Който и да дойде на власт, трябва да е, меко казано, луд, за да тръгне да бори системата, да бръкне в калта (да не използвам друга дума) и да изрови от там гномовете, които ни разсипаха. И … да ги накаже.

На фона на тази полуцветна картина (благоприятна за едни и отвратителна за други) се формира и нашето съзнание и поведение. За съжаление и на децата ни. Трябва да избираш – или да живееш скромно, почти на ръба, но почтено, запазвайки своите чест и достойнство, или да се предадеш и да хукнеш подир победителите-властници,

които разпределят не само порциите

в държавата, но и всичко останало.

Да ги гледаш в очите, да отгатваш желанията им, да ги хвалиш и поощряваш популистките им прояви, да им ръкопляскаш и пишеш за тях хвалебствени слова, да се правиш, че вярваш на безкористните им дела в полза на народа и че каквото са направили, половината не се откраднали (или поне 10 процента). Защото те дават паричките, те разпределят постовете, те решават за конкурсите (толкова опорочено явление), те ще ти намерят работа или ще те изгонят, ако «заслужаваш». Те могат изцяло да променят живота ти. А може и да го съсипят.

Знам, че не ви казвам нищо ново, уважаеми читатели. Както и че нищо няма да променя с този текст. Но ми се иска да призова всички онези, на които са останали поне мъничко достойнство и смелост, да не ги губят, да не се предават и да не униват в мъглата на безвластието. Защото това е, което най-много ни мъчи.

Ако има Закон и той се прилага с цялата си строгост към всички,

ще има усещане поне за елементарна справедливост. Но … няма.

Един ужасно банален (и вероятно неподходящ за тези слова) пример. Нашият град се задъхва от автомобили. Вече имаме по 2, та и по 3 в семейство. И 300 метра да минем, няма да е пеша (да не се морим), а колкото по-лъскаво е возилото, толкова по-уважително ни гледат в квартала. Такива работи. Обаче! Караш, караш, ама все някога трябва да спреш, да паркираш за малко или за повече, да оставиш колата си някъде да нощува, а гаражи няма (не малко блокове са построени без такива) и други подобни неволи …

И тука започва трагедията, значи.

С данъците си плащаме на държавата, та да функционира и създава нормални условия за живот и сигурност. И тя сигурно точно това прави – иначе за какво са онези, по 5-6 хиляди, служители в министерствата и всякакви други ведомства?! Обаче ние, всеки ден, от сутрин до вечер, осъзнаваме, че това не се случва. Почти във всеки спор, казус или ситуация (дори при паркирането пред дома ти) побеждава по-силният – този с парите или онзи с връзките – близкият до властта, послушният, лицемерният ласкател (който скоро след това става и предател). И тогава гневът се надига. Огледайте се, скъпи читатели, и вижте колко гняв има в делата ни, в мислите и оценките ни! А гневът, всички зрели хора знаем, е най-лошият съветник.

Гневът ражда чудовища! Разумният избор – решения.

Само че вече отидохме твърде далеч. Примерът е лош и, за съжаление, заразителен. Все по-често ставаме свидетели на случки, действия и събития, които ни плашат, дори ужасяват.

Гледате ли вечер новините, уважаеми зрители?! Или се отказахте. Не се отказвайте. Гледайте ги! И бройте! Бройте всяка вечер хората, които са преодолели страха си и са излезли на протест – за лошо състояние на улици, за незаконни постройки и заграждения, за съсипване на природата, срещу корупцията (колкото и имагинерно да звучи), за нарушени права и безнаказаност. Това броене е правилното – другото е позорно. Макар че доминира! Когато е в полза на властта, стотината души стават стотици, а няколкостотинте – хиляди. Когато обаче е против, се броят почти поименно – рехав протест, малоброен, нищожен, незначителен. А би трябвало да си отворим очите именно за тях. Дори тези малобройни протестиращи да не постигнат нищо, поне ни напомнят, че и ние някога сме имали гражданска съвест. Но сме я загубили … По пътя. И дано поне това ни спре – да не правим мили очи, да казваме на черното бяло и на кражбата – постижение.

И накрая, както винаги, малко оптимизъм.

Има много почтени хора в този град и в тази държава. Някои от тях успяват въпреки всичко. Не се стремят към властта, защото могат да постигнат всичко и без нея – благодарение на собствените си качества, упоритост, огромния труд, който полагат, ежедневната битка с институциите и корумпираните властници, неразбориите, резултат от действащи закони, наредби и правилници, които, неуспелите в професията, но успелите във властта, са сътворили. Също така ни е ясно, че няма как в непочтена и корумпирана среда да останеш абсолютно почтен, принципен и справедлив. Сигурно не са светци. Но поне са запазили достойнството си! Времената са такива, че вече всички сме на екрана – и в пряк, и в преносен смисъл. Ние пишем едно за делата си, но … времето пише друго.

В нашата кратка история на времето.

А там справедливостта е абсолютна.

Дано я дочакаме!

 

(Видяно 352 пъти)