В последния месец националните медии отразиха поредица от класации, в които България е почти на челно място отзад-напред. Подобни факти от международния информационен поток отдавна не са новина за нас. Е, паднали сме с няколко места в класацията на „Репортери без граници”, надолу, разбира се, и сме на 111 място по свобода на словото, пък румънците били на 44-то. Голяма работа! То тези класации още в зародиш са измислени, манипулирани, та и корумпирани, май. Поне такова беше обяснението на овластените ни многознайковци. Защото няма как да сме последни от страните в ЕС! Не може! Дори Македония и Боливия да са преди нас.
И да е само това – „зависима съдебна система, корупция на всички нива … ниско ниво на свободата на словото у нас.” Това са част от изводите за България в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за спазването на човешките права. Според доклада, служители във всички сфери на управлението били засичани в безнаказани корупционни практики.
Но стига! Какво от това, ще кажете. Управляващите може и любезно да скръцнат със зъби покрай тези констатации, но нито ще ги приемат, нито ще променят нещо. А ние … свикнахме. Какво да правим, революция ли? Освен че времето на революциите отмина, отдавна ни напуснаха и онези, които биха ги направили. Останахме си само ние, които
плюем вечер по телевизора и обвиняваме журналистите за всичките си проблеми и гадости в държавата ни.
Но, ще кажете, скъпи читатели, защо пак да я дъвчем тази тема – тя е тривиална и безинтересна. Веднага ви отговарям: Заради едно нещо: заради Истината! Тя, бедната, е в такъв свръхдефицит, толкова е маскирана, манипулирана, изопачена, скрита и покрита, все едно сме попаднали в някакъв измислен свят, на който би подхождало мотото: „Всичко друго освен истината!”
Вие например разбрахте ли дали онзи показен арест на кметицата на район „Младост” бе наистина продиктуван от голямата тежест на евентуалното й деяние, или просто ни хвърлиха прах в очите. Та да си кажем: Лелеее, гледай само как държавата бори корупцията! Че имаше много скандали около делата на тази дама е безспорно, но също така е ясно, че ако си човек на управниците, ако слушкаш и подаваш каквото и където трябва, никой с пръст няма да те пипне. Примери колкото щеш – и наблизо, и надалеч! Така че, май много прав ще се окаже финансовият министър с онова култово изказване, че у нас ставало въпрос само за усещане за корупция (предизвикано пак от медиите), ако институциите си вършели работата. Та, питам аз, вие какво разбрахте: има ли наистина корупция, или институциите си вършат работата?
Задачка-закачка за дебили. За каквито всъщност ни вземат.
Ами онзи разтърсващ задочен дебат между президента и втория човек в държава (е, сетете се, висок, много говори и от всичко разбира). Първият рече: Не върви на добре държавата, работи се на тъмно, краде се на тъмно и най-вече се управлява така. Другият се ядоса: Не е вярно, всичко си е на светло, всичко си е наяве, ама президентът ни завижда. Малиии, представяте ли си Ангела Меркел да рече, че Тереза Мей й завижда, дето е най-влиятелната жена в света, според «Форбс» (поредната непрестижна класация). На туй нещо му викат класа. За политическия ни елит иде реч! И пак да попитам: Според вас, къде е истината в този леко комичен дебат? На светло ли сме, или на тъмно. Или още по-лошо – в здрача. Че там най-много се размиват нещата.
А и от един литературен бестселър разбрахме,
че тогава излизали вампирите! Хич не е смешно!
Ама, като се замисля, май сме по-скоро на светло. Вижте колко прозрачен дебат се състоя за депутатските заплати. Дали да взимали 3000 или 2000. Бедничките! Проблем, дотолкова световносериозен, че чак на гайле мяза. Че трябва да взимат много пари, трябва – няма как. Ама да мотивират високите се заплати с това, че ако получавали по-малко, щели да се поддадат на зловредно влияние, сиреч на корупция, е дотолкова неуместно, че дори минава в графата арогантно. И как може точно те да се поддадат на дяволските съблазни?! Нито са гладни, нито са жадни! Защото какво всъщност означава корупция?! Не е точно като да откраднеш един хляб от магазина, защото си гладен или два вестника от будката, защото много обичаш да ги четеш,
ама като трябва да избираш между хляба и вестника …
Но е време да си дойдем по нашенско и да видим къде сме ние (в класациите) и доколко на светло са градът и общината ни.
Рекоха ми едни хора, че съм спряла да пиша за кмета. Уплашила съм се значи. Неее, няма такова нещо. От какво да ме е страх?! Та той изобщо не ми обръща внимание. Защото е умен! Керванът и така си върви … към четвърти мандат вероятно. Като гледам как се е развихрил! Ей, да не би да идват местни избори?! Но ако трябва са сме честни и цитираме неговите верни бранители, пазители и хвалители, градът наистина се промени – парк до парка, фонтан до фонтана, улици, шосета, градинки, междублокови пространства, цветенца, тревички – всичко цъфти, блести и се развива. Ще кажете: Майтапиш се! Не, изобщо не. Така ли е – така е! Как да го отречеш?! А моят дългогодишен скептицизъм към това управление всъщност е предизвикан не толкова от това дали нещо се случва, а как –
на каква цена, с какво качество и доколко целесъобразно.
Там е разковничето. Но няма защо ние да отговаряме на тези въпроси. За това плащаме на една важна институция – Общинския съвет. Място, пълно с умни, образовани и мотивирани да работят за благото на своите съграждани, съветници, които, да ви напомня, сами сме си избрали. Публично известно е, че за немалка част от тях нещата изглеждат точно наобратно – по-скоро тях ги съветват …. как да гласуват, де. Обаче напоследък се набиват на очи и едни непослушковци, които взеха много да вдигат врява и да създават дискомфорт на иначе безоблачното местно управление. Но и това не е малко. Днес двама-трима, утре – петима, след 20-30 години – мнозинство. Ха дано! Ама надали!
Защото, да си признаем, има едно нещо, което мира не дава както на днешните, така и на вчерашните ни управници. И тук ще цитирам един любим литературен герой (Мечо Пух), който, макар и по съвсем друг повод, е казал: “Колкото повече, толкова повече”.
Нарича се …алчност
Но нека, както винаги, завършим позитивно, скъпи приятели. И да припомним къде сме ние в класациите – регионални, международни и вселенски.
За разлика от България, нашият любим град е със съвсем други други позиции. Винаги в челото, винаги най-отпред. А ето и някои от тях:
Най-дългата пейка (в Гинес нямаха толкова дълга рулетка, затова не я признаха),
Най-пренаселеният Остров (след Британските острови, разбира се),
Най-много фонтани на кръгово (та и работят),
Най-елегантен (почти денди), упорит (почти инат), неостаряващ и дълго управляващ кмет,
Най-четящ, и цитиращ Волтер, председател на Общинския съвет (световна класация),
Най-бързо работещ Общински съвет (следващия път, освен броя на заседанията и взетите решения, да вземат да отчетат и колко часа/дни са работили за 1 година),
Най-много теменужки, фестивали и национални награди на глава от населението,
Най-приятни, разбрани, усмихнати и мили граждани (които в малко по-изнервена обстановка дават своя принос към българската фолклорна традиция – с тъжби, клетви и налитания),
И не на последно място:
Най-обичаният град (вселенска класация)!
Иначе …
Защо сме тук!