Summertime

Публикувано от: | 03.07.2024

(Днес не е понеделник, не е и петък, но ако сложиш седмицата в скоби (), е всичко това.)

Тази сутрин, на път за работа, видях една мила жена, която хранеше врабчетата. Беше рано, почти не се виждаха хора по улиците – само няколко старци, излезли на разходка в сутрешния хлад, също толкова одрипани тъжни хора, които вече не знаят кои са (определят тъгата им като ментален проблем), две ранобудни чистачки, отегчено влачещи метлите си (работният им ден още не беше започнал), едно бездомно куче и три котки, (които по подразбиране пресякоха пътя ми) и … градът, който бавно се събуждаше  (примижавайки срещу изгряващото слънце). Жената подхвърляше на птичките залчета от закуската си, а те, скупчeни край нея, цял рояк, възбудено подскачаха и чуруликаха. Какво пиршество и то в понеделник! Защото беше понеделник а понеделникът си е понеделник за всички, дори за врабчетата. Но, спирам за тях, защото няма как да достигна Радичков (не се и опитвам).

Ние, по-възрастните, много обичаме да се връщаме към миналото, дори бих казала, че живеем най-вече там – особено в края на седмицата. А защо точно тогава ще разберете, като пораснете достатъчно, мили мои, по-млади, читатели. Но не и в понеделник. Това е денят, в който (уж) всичко започва отначало. Честно казано, не знам защо хората толкова  го мразят. Сигурно защото в понеделник живеем изцяло в настоящето, уикендът е вече минало, а петъкът – далечно бъдеще.

Та, в един такъв понеделник най-после започна и моята ваканция – бленувана цяла зима, очаквана през пролетта, планирана и картографирана отдалеч (организиран и методичен човек съм). Не знам как сте вие, но аз предпочитам да се връщам на места, където вече съм била. Ако звучи странно, ще обясня. Бил си някъде и си оставил нещо от себе си – дъха си, следи от пръсти по някое дърво (или пейка на крайбрежието), думи, изречени по повод пейзажа или цените в менюто на ресторанта, случаен минувач, чийто поглед си срещнал (дали пък и той не те помни?), пясъка на плажа, който още пази стъпките ти …Но най-вече времето, което си оставил там.

Пет дни край морето за две години са ми повече от достатъчно.

А и сигурно сте забелязали, че всичко, което ти се случва там (по време на ваканцията), изглежда много повече като време, отколкото същото у дома. Вероятно защото излизаш от делника с очакването да ти се случат толкова прекрасни неща, че на моменти изглежда дори инфантилно. Но и това е промяна. Така че пет дни ваканция, да речем, се равняват на 15 в делника.

Изключвам за последен път телевизора преди тръгване и оставям едни хора да търсят … нещо си. На кой каквото му трябва. На властниците – още повече власт, а на останалите – плодовете от упражняването й. (Ама те, тъй като не били гласували, не носят ни-как-ва вина за безобразията им.) Е, признавам, че тръгвам леко развеселена, виждайки как се потят и гърчат някои лица,  които, като ги видя по телевизора, вече ми се повдига (с извинение). С потъмняването на екрана изчезват „светите“ им ликове и някак си ми олеква. Пет дни няма да ги виждам и чувам (по онази скала, по-горе, 15).

По-голяма ваканция от това здраве му кажи.

Дните обаче минават бързо и идва последният – денят за сбогуване с морето. За този ден искам да ви разкажа. А защо не за цялата ваканция?! Какво да й разказвам – лежане, хапване, къпане, разходки по руини, красоти и музеи … Ами, да кажем така: По природа не съм турист – с три думи: инертна, интровертна и консервативна. Добре че са книгите (половин куфар), иначе съм загубена. А и, както е печално известно, работохолиците не знаем как да почиваме.

И сме седнали с мъжа ми в този последен ден в едно крайбрежно ресторантче, мълчим и мислим (пък и денят е петък). Но и така не ни е скучно. За него не мога да кажа, но моите мисли се въртят най-вече около хората в ресторанта (и изобщо хората). Най-интересен ми е собственикът – стар грък, с набраздена от времето и слънцето кожа, с дебели вежди, сресана назад пооредяла коса и карирана риза. Казвам на съпруга си, че май всички стари гърци през лятото са с ризи с дълги ръкави, навити над лактите. Той обаче очевидно е на друга вълна и в друго време, защото само кима и продължава да следи огромния круизен кораб, който напуска пристанището (тези дни той е истинска атракция тук). И докато аз си мисля за Зорба гъркът (Алексис Зорбас от книгата на Казандзакис) и се опитвам да си припомня дали и Антъни Куин беше с такава риза в онзи култов филм,

той може би вече пътува с кораба нанякъде.

До нас, на най-близката маса, голямо гръцко семейство празнува нещо, но съвсем тихичко, без песни, танци и чупене на чинии. (Ех, тези филми!) Между тях се откроява монахиня, от която не мога да откъсна поглед. Тя седи спокойно на стола, не участва в оживения разговор и дори не се храни. Толкова много неща бих искала да я попитам, но … Освен български, говоря сносно само немски, а тук той предизвиква по-скоро свиване на раменете или въртене на главата (по правилния начин), отколкото каквато и да било вербална реакция. Но пък и как да идеш при някой непознат и да го питаш нещо друго, освен за посоката, сграда или магазин!? А и тя изобщо не ме поглежда. На масата от другата ни страна седи турско семейство – родители с две пораснали деца. Първоначално дискретно се ослушваме, за да чуем на какъв език говорят, но и те правят същото. Децата, всъщност младежът и девойката, са вперили очи в телефоните си, а родителите, много красиви хора между другото, реят погледи над морето.

(И те като нас красноречиво мълчат.)

Отвсякъде хвърчат сервитьори, един носи вода, друг хляб, макар да казах, че не искам (ама на немски), препълнените чинии пристигат толкова бързо, че не е за вярване (но не бива да свикваме), всички са любезни, макар и не прекалено, като да очакват бакшиш. Защото тук и да оставиш, и да не оставиш, те изпращат с усмивка (пробвахме го).

Седим вече повече от час на трите маси – българи, гърци и турци. И макар доста бързо да се идентифицирахме, не проявяваме прекомерно любопитство едни към други. Но пък усещаме взаимна симпатия. Знаците са незначителни, но красноречиви. И като си помисли човек за миналото ни, колко битки, войни, страсти и омрази е имало между нас. Онези ни мразели, ние пък сме мразели другите. (Дрън-дрън.)

Малко странен беше този ден, признавам. Осъзнах го веднага, защото в такива дни ти се иска да спреш времето – да попиеш мига с всичките си сетива

и да го задържиш, колкото се може повечеНо не може.

Бавно се свечерява, слънцето вече се скрива зад палмите, гларусите летят като луди – същински стрели, които на моменти карат туристите да приклякат и прикриват глави (смеят се, разбира, не са птиците на Хичкок). Постепенно ритъмът на града се забавя, а морето сякаш леко се отдръпва от брега, уморено от толкова много любов …

Толкова за моята ваканция –  в средата на юни, с горещия пясък и чистото като сълза море, с безкрайната синева на настоящия ден и с красивия залез, който обещава бъдеще. Дано го има.

От първата част на този (без)сюжетен текст до края му времето беше точно 15 минути – за толкова го измислих, а докато го писах си мислех (с тъга, почти логична), че е време да се върна в настоящето. Пускам телевизора. А те все още търсят, и едните, и другите – времето, което са загубили днес заради повече бъдеще. А и вече е петък.

(Видяно 268 пъти)