Тайни, падения и спасения

Публикувано от: | 04.12.2020

 

Не знам дали сте взимали в ръце, разгръщали или чели германския вестник „Frankfurter Allgemeine Zeitung“, уважаеми читатели, но тъй като на мен ми се е случвало неведнъж (макар и по-отдавна), съвсем непрофесионално, не като журналист или PR (какъвто не съм), ще споделя някои мисли както за него, така и за събитията, част от които стана небезизвестният ни премиер.

Първо за вестника. Отваряла съм страниците му и в България, и в Германия (отделен въпрос е колко статии успях да прочета до края, макар и с речник). Това е сериозно и авторитетно издание – най-продаваният германски вестник в света. Споделям само тези факти, защото смятам, че е достатъчно за по-нататъшното ми изложение.

В никакъв случай не искам да кажа, че ние такъв вестник нямаме. Също така не твърдя, че и такива журналисти нямаме. И тук ще поспра, защото намирам повод да споделя нещо, което отдавна не ми дава мира – онази история с „мисирките“. История, която според мен беше безкрайно унизителна (и несправедлива) за българските журналисти и може би не биваше да бъде така широко споделяна именно от тях.

Какво друго ли?! Локдаун!

Нали така му казват сега на затварянето. Ако не препредаваш казаното от една лъжлива уста, кой ще я чуе. То не че вече има значение, ама все пак – за едната чест. Тук веднага се сещам какво биха казала по-умните и разумни от мен: А кой ще храни семействата им?! Така е. Ако беше много лесно, сигурно щеше да се случи.

И като прочетох, че българският премиер е дал пространно интервю за вече споменатия вестник, направо ме втресе. Ще кажете: Е, какво пък толкова, да не ти е чичо?! Слава Богу, не! Но най-странното в цялата история е, че приятелите ми в Германия, за които този вестник е настолен, и винаги ми пращат линкове към статии за България, този път си замълчаха.

Предполагам, са се надявали да не разбера.

Не знам какво сте изпитали вие след прочита на това интервю, но ако не срам, то при всички случаи не е било гордост. И за да не затънем отново в политически разправии и престрелки, нека за малко излезем от конюнктурата и направим следната уговорка. В малкия град се познаваме добре – всеки камък, дърво, уличка, старите къщи, паркове и градини, приятели, съседи, роднини, съученици, колеги – едно цяло сме. Няма къде и защо да се крием. И ето аз, най-чистосърдечно си признавам, че никога политическата принадлежност на някой човек не е повлиявала на отношението ми към него. Имам приятели и познати от целия политически спектър и това дали ги харесвам и уважавам няма отношение към политиката, а единствено към човешките им качества.

Защото тук вече не става въпрос за една или друга партия.

Става въпрос за премиера на България, който би следвало да бъде най-добрият между нас – образован, умен, духовно издигнат, да говори като по книга (като изучавал предмета български език, искам да кажа), та и дори да успява понякога да бъде духовит и да се пошегува … уместно, разбира се. Да е човек с достойнство и където и да отиде по света да се гордеем с него. Това не е ирония – така трябва да бъде. Защото никой по света няма да те пита от коя партия ти е премиерът. Партията е България.

И на друго се чудя. Не знам кой умник (вероятно високоплатен) е договорил подробностите по провеждането на това интервю, но едва ли пък в тях хич не е станало въпрос за темата:

Та, за какво ще си говорим, г-н премиер?

Всичко това с шкафчето, пачките, кюлчетата и пистолета, скроено или не, фалшиво или не, важно или не – е петно върху достойнството и имиджа не просто на един самозабравил се политик, но и на България. Та кой го избра? – германците, французите или ние. Значи, той е най-добрият между нас, еманация на нашия дух, почтеност и достойнство. Затова не се чудете, когато казва, че ако ни „остави“, ще загинем. Наистина го мисли. Как да му се сърдим? Три пъти го избираме!

Но освен лъжите, противоречията, тоталното оплитане (те ме питат едно, аз отговарям друго), необмислените „факти“ и заключения, ще коментирам и още нещо. Споменаването на Мата Хари и вероятната й „съпричастност“ към събитията наистина надминава всичко  –  чудех се да се смея или да плача. И се питах, този човек PR-и, съветници по комуникацията, пресаташета, говорители и други подобни няма ли?! Кой допусна това да се случи?! Е, има и конспиративна теория (кога ли не е имало), че са го вкарали в капан.

Ама, все тая – водата изтече и Адът замръзна!

И знаете ли, скъпи приятели, кое най-вече не ми дава мира. Ако ви кажат, че някой е глупав, смотан и няма две гънки в мозъка или пък – обратното, че е умен, разумен, съобразителен и дипломатичен, вие как ще разберете какъв е всъщност? Ако не е в близкото ви обкръжение, има само два начина – да го чуете какво и как говори и да видите какво прави.  Разбира се, че вашата преценка зависи от нивото ви, но аз сега се обръщам към вас, моите читатели.

Г-н премиерът на Република България даде интервю за авторитетно европейско издание, чиято основна тема бяха пачки, кюлчета и пистолет. Това на какво ви прилича, на 73-ти епизод от сериала: „От местопрестъплението“ или на някаква безвкусна шега?!

Пък, после, били го вкарали в капан. Че той мозък няма ли?!

Що се отнася до обясненията за жените, които влизали при него (като гости, разбира се),  ще се въздържа от коментар. Това е падение. По-надолу просто няма.

Вероятно ще си кажете, уважаеми читатели, това ли ти е темата днес?! Не виждаш ли какво става – хора умират, а ти пак с твоите политически главоблъсканици. И виждам, и чувам, мили приятели, дотолкова отчетливо, болезнено и ясно, че преди около месец се сринах … Признавам, че сега просто не мога да пиша за това. Може би ще му дойде времето. А може би не. И без това има достатъчно статии и коментари – няма защо и аз да ви казвам какво се случи, защо се случи и дали не можеше нещо да се направи по-добре. Наистина не мога! Спазвам, каквото трябва, помагам, където мога, падам, ставам, плача, смея се …

Такъв е животът! И той трябва да продължи.

Но се моля за едно.

Когато всичко свърши, дано не сме загубили душите си.

Защото в морето от болка, унижения, гняв, несигурност и страдание, има едно нещо, което трябва да пазим като зеницата на окото си – душата.

За това всъщност ви разказах в този текст.

Какво се случва, когато я загубиш.

(Видяно 245 пъти)