Замълчи, замълчи …

Публикувано от: | 28.10.2020

Макар да съм убедена, че единствената тема днес, която привлича (та и побърква) читателя, е пандемията, този път ще пиша за друго. Защото просто не знам какво да ви кажа, уважаеми читатели. Объркана съм! Може вие да имате по-ясни отговори за това какво се случва, ама сигурно и те изглеждат по-скоро като въпроси – умни, абсурдни, риторични – всякакви. Всички търсим отговори, защото не искаме повече да живеем така. Ама … няма светло на хоризонта! Аз също имам въпрос и понеже е само един, ще го споделя и ще приключа с темата (засега): Как може Човечеството да изпрати сонда в Космоса, която да вземе проба от астероид, а да не може да се справи с един вирус, който … какво?! По-голям ли е от човека, по-могъщ ли е от неговия ум, гений и възможности?!

Е, аз съм по риторичните въпроси.

Обаче този път ще избягам от тази влудяваща тема (и реалност), за да поговорим за  друго. За говоренето. Ще изляза от популярното: Каквото в главата, това и на устата, защото доста опростява нещата. Ако много си учил, чел си книжки, имал си добри учители и си разговарял с умни и речовити хора, от които си взимал пример, значи и ти, като отвориш уста, ще сипеш само мъдрости. Е, може да не са чак мъдрости, ама поне ще говориш умно. Донякъде, може би. Но май не е достатъчно. Защото говоренето е не само функция на нашите знания, а и на нещо друго. Всеки ден виждаме и чуваме как едни хора, които при всички случаи са образовани – имат си дипломи (макар с различна стойност и легитимност), както и добри, или леко префасонирани, автобиографии, които впечатляват с магистратури, докторантури и специализации в държави, чиито езици въпросните лица може и не говорят, както и други преинтересни, та и трагични случаи. Те са министри, шефове на агенции, председатели на нещо си, директори – генерални и по-обикновени, президенти на някакви структури – все големи началници. Обаче … как говорят най-тщеславните и речовити от тях?! Защото все по-често говоренето им предизвика или гняв, или луд смях. В най-добрия случай. А в най-лошия – скандал. Защо обаче това е важно?!

Ето ви един, много излагащ, пример от скромното ми житие-битие.

Бях учителка по български език и литература, най-после и аз в градско училище, което по онова соцвреме беше не просто постижение, ами направо сбъдната мечта. И така, важна-важна, слаба(!) и негрозна, „блестях“ сред младежките среди с ум, знания, прочела много книги, любителка на симфонични концерти, театри, опери, изложби, много сериозна и леко (непоносимо) надменна. Дрън-дрън, та пляс, както се казва в такива случаи! Младост, дано ми е простено! Обаче, докато в училище и учебните часове се стараех да говоря безупречно – граматически правилно, с подходяща интонация и с добър стил, то извън професионалните си ангажименти смятах това за абсолютно ненужно, та и префърцунено. Знаете как си говорим по „пазарджишки“ – изглежда ни почти прекрасно, ама не е, дори за външен човек понякога звучи ужасно. И точно в такъв момент за лош (добър) късмет ме заковаха като … комар на стъкло. Един, иначе прекрасен, младеж (едно време така наричаха по-младите мъже) буквално ме направи на пестил. И когато започнах яростно да се защитавам, че аз съм учителка по български език само в час, той ми даде впечатляващ урок: „Един човек е неделимо цяло и най-добре представя себе си в най-лошите си варианти“.

Знаци по пътя, а?! И още как!

Направо му бях бясна и сигурно съм наговорила куп глупости, за да се защитя … Но! Много скоро осъзнах, че е бил прав, както и много пъти след това. Ако вярваш, че съдят за тебе по това кога и как най-лошо се представяш, а не по звездните ти мигове, дали няма да помислиш преди да обидиш някого, да се поддадеш без задръжка на гневните си изблици,  да ругаеш и използваш онези (най-лошите) думи и изрази, които понякога минават през главата ти, ама ги сдъвкваш преди да излетят … Сигурно на всеки се е случвало да премине през подобно изпитание. Въпросът е как го е оценил?! Аз, поне, съм убедена, че във всеки от нас е заложено едно чудо, което простичко наричам природна интелигентност. И когато нямаш достатъчно опит, именно тя ти помага да направиш своя избор. Не казвам дали той ще е най-правилният. Но си е твой – важен, определящ за бъдещето ти, значим или уж маловажен.

И, както се сещате, стигаме до онова „Ходи пеша, бе!“ (и последвалите оправдания).

Но тук, уверявам ви, не става въпрос за съдържанието и отношението към гражданите-данъкоплатци и всякакви други „пълнежи“, а за „елегантността“ и стилистиката на израза. Защото кой говори така?! Хич не ми иска точно аз да отговоря на този въпрос, тъй като не искам да навлизам в онази толкова висока, и от сой, стилистика, чиито връх според мен е определението „тулупи“. Но вие се досещате.

Разбира се, длъжна съм да отговоря на онези читатели, които ще кажат: Ееее, какво пък толкова – едно изречение, няколко думи, случва се, всеки греши. Абсолютно съм съгласна. Имам само три дребни несъгласия: Лицето не е на 18 години, не е на 25, не е и на 30 – на тази възраст донякъде е простимо. На лицето не му e за първи  път – значи грешката е вярна. И трето – грешката би била простима, дори ако е поредната, дори ако е на толкова високопоставена дама на средна възраст, ако имаше някакво поне минимално чувство, усещане, дори намек за осъзнаване.

Напротив. Това, което последва, още повече влоши нещата.

Мисля, че така се раждат карикатурите – и като рисунки, и като памфлет, и като жестокост отстрана на аудиторията, която може дори да те убие.

Но! Дори да ти мине през ума подобен (само предполагаем/артистичен, надявам се), финал, не го споделяй. Не търси милост у тези, които си унизил.

Защото няма прошка!

Особено ако не си я поискал.

(Видяно 276 пъти)