Усмихни се!

Ако ви кажа, че не съм се вълнувала от отминалите избори, макар че не написах и дума във фейсбук, ще ви излъжа. Вълнувах се, разбира се. Четях, слушах, гледах, радвах се, ядосвах се, попържвах/проклетисвах, макар и постничко, но нито веднъж не влязох в спор или дебат. С никого.  Разбира се, че имаше моменти, в които едва се сдържах да не напиша две-три думички на едни хора, компетентни по всички въпроси (не само политически), на които не дай си, боже, да се опиташ да противоречиш … Ще те разпердушинят.

Но не го направих от страх. Нито пък се покрих, докато отмине бурята.

Много време и много загубени битки ме научиха, че в спора (май) вече не се ражда истината. Не знам и дали някога е било така. Аз съм си герой на моето време – поошмулен, поуморен, макар и все още на крак, герой.  Гледам хората публикуват едни мисли, (уж) казани от известни личности (специално за Шекспир много се забавлявам), но аз подлагам всичко на съмнение. Такава съм си – непоправим скептик. А и колкото и мъдро да звучат някои от тях, може пък точно пък при теб да се опровергаят. Шарен свят!

Но да се върнем към споровете, ожесточените дебати, кавгите, обидите и сръдните. Например. Как бих могла да споря с човек, за когото бившият ни премиер Борисов е направо идол. Всички безсмислици и лъжи, които наговори, особено в последната година, така се представят и коментират от негови привърженици, че направо не е за вярване.

Но какво да се прави: за едни – бяло, за други – черно.

Няма примирие, няма дори мимолетен опит за сближаване на позиции. Само една странна омраза, която постепенно се изражда във война – гневна, саркастична, яростна, непримирима. Сигурно ще кажете, че преувеличавам. Не, дори се опитвам да бъда деликатна (е, може и да не ми се получава).

Или да приема за правилна и морална позицията да оплюеш някой, който ти е помогнал в съдбовен момент, подкрепил те е, гласувал ти е доверие. И въпросът не е да благодариш или да върнеш жеста, а само едно простичко нещо – да оправдаеш доверието и да следваш пътя, посоката, целта, заради които си го получил.

Сякаш някакви демони бушуват в нас! Нямаме доверие на никого, търсим враг дори у приятеля, без причина се съмняваме в добрите намерения, в прегръдката виждаме лицемерие, а в усмивката – театър.

Не знам защо е така! Може би защото все по-рядко виждаме очите си.

А вместо нас говорят поразкрасените ни образи.

Как да вляза в спор с човек, за когото пандемията е световен заговор?! Или че по времето на комунизма ни е било по-добре. За ползата/вредата от ваксините; приемането на Истанбулската конвенция; дълголетния и мъчителен ребус почтен човек ли е пазарджишкият кмет, или да; тези, дето станаха депутати, трябваше ли точно те да станат; почиства ли се добре Пазарджик, или е същинска кочина; комунист ли е Румен Радев, или напротив; трябваше ли да подпише онази декларация Кирил Петков; да си ходи ли настоящият главен прокурор или не, защото е брилянтен юрист и борец за справедливост … Като се замисля, мога да изкарам поне три листа с подобни въпроси (казуси).

Разбира се, че по принцип няма лошо в това да спорим и да излагаме своите аргументи – подходящи, убедителни или не. Обаче, оказва се, не можем. Сега е много модерно да се говори за толерантност.

И всички сме много толерантни, но в същото време не можем дори да си говорим нормално.

Защо?! Ще се опитам да обясня. Нали знаете, че търся простички отговори!

Първо и най-първо е, че не се уважаваме. Отдавна. От момента, в който се зададе моделът – да се „уважава“ този, който е богат, успял, на власт и с влияние. Обаче! Не говорим за някой лекар, инженер, юрист, икономист, учител и др., със завидна професионална кариера, постигнал всичко с ум, труд, упоритост и воля (такива трябва да са и в политиката). Говорим за онези, „постигнали“ върховете с власт, дадена им от някого – закономерно, случайно, все тая. Без власт те биха били едно нищо (условно казано), в каквото и много от тях се превръщат, след като паднат отвисокото.

Много от нас се втурнаха да ухажват или да слугуват на „издигналите се“. Да ги бранят, да  им ръкопляскат, да са пред тях, зад тях, под тях, само и само да им служат. И това поведение срина до голяма степен доверието между нас. Всеки подозира другия в слугинаж – зомбита, тролове, дронове, каквото се сетиш. И не вярва в ничия безкористна подкрепа. Сиреч, не е заради някакъв идеал, кауза или завет, за  келепира е!

Ееех, Алеко, ееех, Бай Ганьо, толкова сте актуални днес!

Гледам телевизия вечер (понякога) и колкото и да се отегчавам от рекламите, не мога да не забележа, че най-много са тези за лекарства. Май ще се окаже, че изобщо не е нужно да се храним или дишаме. Достатъчно е да пием хапове – има за всичко. Че сме болни,  болни сме! Но повече от телата са болни душите ни. За тях също трябва да има лекарство.

И мисля, че има! Дори са две. Макар че тях никой не рекламира.

Първото са книгите. Една от най-впечатляващите, които съм чела, е „451 градуса по Фаренхайт“ на великолепния Рей Бредбъри. Ако искаш да унищожиш човешката душа и да превърнеш хората в машини, изгори им книгите. Така ще унищожиш цялата им родова памет. И мъдрост. (Е, сега не ги горят, но нямаме време за тях. Вместо това си имаме един друг, къде по-забавен, book. Там дори не е задължително да си грамотен.)

И второто. Усмихнете се! Колкото и несправедлива да е била съдбата с вас, колкото и да сте ядосан на някого, колкото и да не вярвате в доброто, в благородството и милостта и да се гневите на тази ужасна несправедливост, която като смог е надвиснала над света, укротете яростта си и се усмихнете.

Дори на неволите си, които може би един ден ще отминат.

Пък, ако не можете, поплачете си. Но продължете с надежда, обич и доверие. Тази отрова, която ни разяжда, все някак трябва да се отмие. Няма да е лесно, нито бързо.

Но вие вече го знаете. Защото ни се е случвало.

И го пише точно там.

В книгите.