Много ми се искаше, уважаеми читатели, в навечерието на пролетта най-после и аз да се отчета с един по-позитивен текст, та да ви зарадвам. Ама не знам дали ще се получи. Навън е мокро и студено, вечер улиците са пусти, кихавици, кашлици, грип и депресии, приятелите ти, и те са се покрили някъде – не им се говори много, не им се излиза … Лоша работа. Само ако можеше някак си да се изреже от календара тази зима. Ама пък тогава бая годинки от живота ни щяха да си останат неизживяни. И това е идеята ми с този текст – вие да си я изрежете, а пък аз ще се опитам да ви разкажа нещичко за нея. Ама да ви го разкажа така, сякаш го гледате по телевизията. Били сте, да речем, на Малдивите (е, представете си го!) И се забавлявайте! Или пък се ядосвайте. Както си решите.
А тези от вас, които не са съгласни с мен … Вероятно сте чували онази фраза: „Не стреляйте по пианиста, той толкова може”. Просто го набийте.
Нека започнем с историята за едни лъвчета, които а-ха да дойдат при нас, ама не би. Ще ви я разкажа набързо. Родили се две сладки лъвчета в един провинциален зоопарк, ама не били съвсем здрави. И понеже властниците там решили, че не могат да се грижат за тях, гласували да ги дадат на друг провинциален зоопарк. Защото другият градоначалник много обичал животните (особено големите котки) и искал да зарадва съгражданите си с поредното постъпление в най-голямата атракция на града – един парк, който полека-лека се превръщал в Луна парк/Зоопарк. Ама на гражданите това им харесвало. И се започнала една – той ги искал, а едни други хора не ги давали (дори се вдигнали на бунт) – настоявали да ги изпратят на по-подходящо място, където да ги лекуват, а после и в резерват в Африка. И гражданите люто се разсърдили – едните викали: Браво, кмете, дай им да разберат, искаме си ги, наши са!, а другите контрирали: Абе хора, вие луди ли сте, ако им се случи нещо, ще станем за резил!
И къде е истината, според вас, уважаеми читатели? Кое е правилното?
Предлагам ви едно простичко решение, защото аз все такива търся. Не трябваше ли от самото начало да помислим за това кое е най-добро за тях, а не за нас. Но пък от друга страна, колкото и да е странна тази история, все пак е капка в морето на фона на другите ни проблеми. Защо все пак ви я разказвам?! Защото е поучителна. А дали ще си извадим поука, времето ще покаже. Ама по-скоро … не. Горчив опит!
Не знам дали само така ми се струва, но като че ли през тази тази зима повече от всякога се ядосвахме – нападахме, протестирахме (за което: Браво!), карахме се, дори се бихме (някои). И си мисля, че това се случи, защото през тази зима нямаше много сняг, особено по низините (където по принцип се случват нещата). Така че не успяхме да се оплачем като хората как институциите не са си свършили работата, мързеливци такива, зимата пак ги е изненадала, а ние луди пари даваме за това. Та, въпросният, фатално непаднал, сняг и неслучилите се неразбории по пътищата, уви, не можаха да отприщят онзи толкова дълго насъбиран гняв у нас… Кой останал без работа, кой пък си намерил, ама бачка до скъсване за жълти стотинки и всяка вечер пред ракийката ги жули онези (дето ги дават по телевизора). Някой го прецакали в бизнеса, друг пък го зарязало гаджето, шефът ви насмел за 13-ти път тази зима, ама и той вече се чуди и мае на кой да си го изкара, че простата го алармира, а и жена му май кръшка. На кой му дигнали пенсийката с 3 лв., а той се надявал поне на 4, на кой му задигнали кокошките, луканките и туршията,
на друг пък международното положение някак криво му седи …
И така, в търсене на онази сила, която да завърти умовете и сърцата ни в центробежен вихър и да ни накара да забравим неволите си (те това е целта), ръководните ни субекти ни вкараха в няколко филма, ама така ни вкараха, че още не можем да излезем от тях. И понеже не мога да ви разкажа за всичко, че иначе бая пари ще е трябвало да профукате по онези слънчеви брегове (където уж сте), ще се спра само на една-две, по-маловажните. За другите – друг път.
Да започнем с Конвенцията. Хич няма да уточнявам коя, каква и защо. В интерес на истината едва ли щяхме да й обърнем толкова внимание, ако един бая як политик (дето се мисли за лъв, ама само на врат го докарва) не се беше изпъчил гордо по телевизията и не я беше направил на пух и прах, още преди някой да е чул и разбрал за нея. И се започна! Голяма патаклама, тотален обстрел, наш`те срещу ваш`те, Левски срещу ЦСКА, граждани срещу селяни, комунисти срещу демократи и …
Трябва да ви кажа, уважеми читатели (на Малдивите),
че много изпуснахте. Няма да се разпростирам по тази тема, че ще се изпокараме. И ще ви кажа защо. Още преди т.н. „дебат” да се изроди в истерия, която създаде невиждани скудоумия, омерзителни квалификации и битки на живот и смърт, аз, поне, се опитах да се запозная с максимален брой мнения, различни от моето. Защото смятам, че така се ражда истината. Та да не си ти най-умният! Но колкото повече се се запознавах, толкова повече се втвърдяваше личната ми позиция. И защо така, питах се аз? Не трябваше ли поне малко да съм разколебана?! Е, вече имам отговор. Спорът, който трябваше да се проведе на експертно ниво, за съжаление се проведе на политическо, сиреч махленско. И не че толкова им дремеше на някои политици дали ще се приеме въпросният документ, или не. Целта им беше да посъживят завехналите си рейтинги. И се получи, разбира се. Вдигнали са ги! Същите. Браво на тях! Браво и на нас! За това, че се карахме, нападахме и обиждахме, че развалихме приятелства и партньорства … Ще кажете: Еее, недей така, може пък наистина да вярват в това хората, може и да е кауза за тях. Може и да може, ама по-скоро Не.
Защото ключовата думичка, с която ни манипулираха, беше МОРАЛ.
Колко безсрамно само я развяха по медиите. Високомерни, безпардонни, алчни, корумпирани – загрижили се за морала ни, за нашите деца, за бъдещето ни като народ, за ценностите ни. Как да им повярваш!? Е, ако вие все пак им вярвате и съм оскърбила чувствата ви, извинявам се. Знаете какво да направите с мен (по-горе)!
И тъй като през този месец чествахме Левски и десетки «рицари на морала и честта», се подредиха пред паметниците му с венци и цветя, купени с нашите пари, ми позволете да се обърна към тези измислени лъвове, които толкова обичат да говорят за ценности и морал:
Неуважаеми управляващи и други подобни мераклии за власт и благинки,
моля свалете портретите на Левски от кабинетите си.
Не ви ли е неудобно да го държите зад гърба си, а вие да се киприте на луксозния стол едни гърди пред него. Моля също така, когато се изправяте пред паметника му, да не свеждате лицемерно/смирено глави. Погледнете го, усетете неговата сила, почувствайте безсмъртието му! И ще разберете, че там, редом с него, хората ви сравняват – и мислите ви, и делата ви, и имането ви, и ценностите ви. И спрете да използвате тези изтъркани фрази, които го определят като «път, светлина, пример за подражение, знаме, икона». Не го превръщайте в шаблон! Не го закачвайте на ревера си, не го отпечатвайте на фланелките си и не ни призовавайте да следваме примера му. Не и вие! Вървете си по своя път! И много се надяваме той да свърши добре, защото ние вървим след вас. Няма как, избрали сме ви.
И дано в редиците ви са останали и читави хора (аз поне вярвам в това), които най-после да погледнат към Светлината.
Защото инак …пак ще настане мрак над Средната земя.
Пръстенът е жив, а Задруга просто няма.
Засега.